Стая за гости

61. Емили

Той ми дължи обяснение. Поне лъжа. Искам да го гледам как се гърчи, как пелтечи, как гледа в краката си. Искам да се чувства неловко, искам да съжалява.

Очите ми продължават да са отворени на четири. В магазина, в кафенето. Това не е пренаселен район, където хората могат да останат незабелязани. Все някъде трябва да се появи.

Някъде по обед отивам с колата в града. Проверявам магазина за сандвичи, дрогерията. Нищо. Оглеждам се за пикапа му по главната улица, но отново удрям на камък.

Късметът ми се обръща по залез. В този момент дори не се оглеждах за него, но ни свършва битерът и се налага да заема от конкуренцията.

Той излиза от сенките.

Отнема ми секунда да го видя да се показва в края на алеята зад ресторанта.

— Хей!

Старая се тонът ми да е непринуден, сякаш просто се радвам да го видя. Главата му се обръща. Мисля, че го виждам да се мръщи — да не би да е изненадан, че ме вижда тук? Точно пред собствения ми ресторант? Обаче лицето му се успокоява и той тръгва към мен. Висок, красив и спокоен, единият му палец е подпъхнат под презрамката на сака му.

— Хей — отговаря ми. — Извинявай, просто опитвах да мина напряко до…

Посочва главната улица.

— Да не те е грижа — казвам му. — Единственото, което не приемам добре, е когато хлапетата се друсат зад контейнера с боклук. Така че, докато не правиш това, всичко ще е наред.

Засмива се. Това съм аз: малко цвят в живота му, нотка абсурдност, вдъхваща живот. Красива вещ, която може да вземе когато си поиска, и да я остави, след като е приключил с нея.

Не е достатъчно и не е хубаво обаче — и това ме убива, убива ме да мисля така, но го мисля — фактът, че винаги бих се съгласила на това пред нищо.

Ейдън сваля сака от рамото си и го пуска в краката си. И двете му ръце са свободни, скръства ги на гърдите и ме оглежда от глава до пети.

— Без палто?

Поглеждам бялата си риза, черните панталони и тъмночервената престилка.

— Не отивам далеч.

Не ми беше студено, докато той не се обади, но сега мога да мисля единствено за декемврийския вятър по кожата си, толкова леден, че почти пари.

— Почакай.

Развързва дебелия си вълнен шал и ме поглежда с мълчалива молба за разрешение да ме доближи. Когато не казвам нищо, идва до мен и го увива около шията ми.

— Ето така — казва.

Подушвам борови иглички. Подушвам дафинов лист.

— По-добре ли е така?

Примигвам и се връщам на земята.

— Да — отговарям. — Благодаря. Аз… — Всъщност какво исках да обсъдим?

О. Да. Жената в къщата му.

Преди да успея да намеря точните думи, той се намесва.

— Е, какво става при теб?

Усещането е като да танцуваш с някого, който е винаги половин стъпка пред теб. Казвам му, че съм била добре.

— Просто работех. Обичайното.

Кима.

— Ами ти? — питам го.

— Същото — отговаря ми. — Имаше доста работа. И доста неща за вършене вкъщи. — Мълчание. — Съжалявам, че така и не ти отговорих на съобщенията — добавя.

Гледа ме в очите, челото му е смръщено, а шията му е гола в хапещия студ, искреност, която ме пронизва в сърцето. Нещо се свива в гърдите ми. Дойдох подготвена за битка, а той току-що изтръгна ножа от ръката ми.

— Всичко е наред — казвам му, обаче той поклаща глава.

— Не. Не е. Ти беше — ти си — съвършена. Просто… Стават много неща, нали разбираш? Вкъщи и…

О, господи.

Искам да го взема в обятията си. Искам да му кажа, че той е съвършен, а аз съм идиотка. Искам да му кажа, че нямам представа какво е чувството да изгубиш половинката си, да гледаш как пръстта покрива тялото ѝ. Искам да му кажа, че всичко е наред. Ето това искам повече от всичко: да знам, че за него всичко ще бъде наред.

— Разбирам — казвам му. — Тоест не разбирам. Но няма проблеми. Наистина.

Отговаря ми със стеснителна усмивка.

— Надявам се, че ние още можем да… Надявам се, че мога и по-добре. В бъдеще.

Кимам. Какво означава „по-добре“? Приятелство ли има предвид? Писане на съобщения? Целувки? Секс?

Шалът му драска брадичката ми. Опитвам да го наглася и така разкривам част гола кожа между две гънки от вълна. Той се пресяга към шията ми.

— Носиш го.

Пръстите му докосват шията ми и се спускат към медальона, който ми подари.

— Разбира се, че го нося — казвам му. — Той…

Не мога да го кажа, не мога да кажа „Той ми е любим“, защото е твърде интимно, твърде опасно близо до „Ти си моят любим“, а изобщо не желая дори да се доближавам до темата.

— Той е толкова хубав — казвам вместо това.

Кима разсеяно. Погледът му е впит в шията ми, палецът му е върху колието. Останалите му пръсти се пъхват под шала и се отпускат на извивката на рамото ми.

Не знам какво става. Единствено знам, че пръстите му са отгоре ми, че са топли, а на мен ми е студено, че ми е хубаво, струва ми се, хубаво и малко странно да ме докосва така, след като го е нямало със седмици. Имам чувството, че сме се намерили отново. Напомняне, че се познаваме. Че можем да говорим.

— Трябва да си призная нещо — казвам му. Ръката му се отпуска. Очите му се стрелкат от ключиците ми към лицето ми. — Помислих си… Стори ми се, че оня ден надуших дим. В къщата ти. — Килва глава. — Влязох, просто за да проверя дали всичко е наред и…

— Влязла си вътре?

Настръхвам.

— Аз… Нямах намерение да нахлувам. Исках само да се уверя, че нищо не гори. — Спомен, изречение, което веднъж ми сподели в бара един брокер на недвижими имоти: — Това е проблемът с тези красиви дървени къщи. Изглеждат чудесно, но изчезват просто ей така.

Щракам с пръсти на „така“. Той си играе с ципа на джоба на якето си, издава тихи бззт-бззт-бззт, все едно е изнервен или — още по-зле — ядосан.

— Всичко беше наред — добавям. Засмивам се и се подигравам с предишната си параноя: — На Западния фронт всичко е спокойно. — Добре, сега спри да дърдориш.

— Е, това е добре да се знае — казва той и сръчква сака с върха на ботуша си. Мимоходом задава въпрос. — Кой те пусна вътре? Дъщеря ми ли?

Облива ме нова вълна на срам.

— Никой не идваше на вратата. А миризмата беше наистина силна. — Чувам неувереността в гласа си, безсрамната лъжа, която не мога да изрека убедително. — Наложи се да използвам резервния ти ключ.

Ето на̀. Сега ще извика полиция и ще поиска ограничителна заповед. Само че всъщност звучи развеселен.

— Намерила си го, а? Май трябва да му измисля по-добро скривалище.

Чувам собствения си кикот.

— Под растението. Много хитро. Сигурно ми отне поне… двайсет секунди да го намеря.

Смее се с мен. За секунда отново сме си ние — двама души, двама приятели. Две преплетени души.

Лицето му помръква. Отново е сериозен.

— Видя ли някой вътре?

— Да — отговарям му. — Видях… братовчедка ти. Изглежда, е чудесна жена. — Около нас улиците са празни. Твърде студено е, за да се мотаеш навън.

— Видяла си я значи, а? — Замисля се. — Добре. — Цъка с език и повтаря: — Добре.

Все още на лицето му се чете лека тревога, а тялото му е напрегнато.

— Мога ли да те помоля — започва той. — Пикапът ми. Има нещо — не мога да запаля. Всъщност заради това реших да мина оттук. Опитвах се да намеря помощ.

Според него аз колко разбирам от пикапи?

Изглежда, вижда обърканото ми изражение, защото добавя:

— Мисля, че е акумулаторът. Имаш ли кабели?

Имам. Заех ги от Ерик и така и не му ги върнах.

— Разбира се — отговарям.

Той казва, че това е чудесно. Добавя, че видял колата ми паркирана на улицата и че пикапът му не бил далеч.

И аз казвам, че това е чудесно. Взима си сака, мята го отново на рамо и тръгва към тротоара. А аз го следвам.

Тъкмо ще излезем от алеята, когато задната врата на ресторанта се отваря. Йоанда се подава навън.

— Наред ли е всичко там? — Вижда Ейдън до мен и потиска усмивката си. — Здрасти. Извинявам се. — После заговаря на мен: — Не знаех, че си имаш компания.

При тези думи се усмихва доволно. Като котка, докопала се до сметаната, като сомелиер, току-що дочул някоя клюка.

— Трябва ли ти нещо? — питам я.

Поклаща глава и се обляга на рамката на вратата.

— Не. Просто те видях тук навън и исках да се уверя, че си добре. — Премества поглед към Ейдън. — Но виждам, че си в добри ръце.

Преди да успея да ѝ се опуля, нея вече я няма. Дочуваме смях, когато вратата се затваря след нея.

Никога вече няма да мога да го погледна в очите.

— Съжалявам за това — казвам със забити в тротоара очи.

— Всичко е наред.

Обаче не звучи наред, когато го изрича. Гласът му е тих, далечен. Не мога да уловя погледа му.

Правя още две крачки към улицата, но той не помръдва.

— Знаеш ли какво? — казва. — Не се тревожи за това. Виждам, че си заета.

О, я стига.

— Наистина нямам нищо против — уверявам го. — Аз просто…

— Няма проблем.

— Ами пикапът ти?

Толкова е куцо. По-скоро молба, отколкото въпрос.

— Все ще измисля нещо.

Следва кратко мълчание. Няма какво да се добави.

Започвам да размотавам шала му, но той ме спира с вдигната ръка.

— Ще си го взема друг път.

Нямам време да питам дали е сигурен, да го уверявам, че няма дълго да бъда навън. Махва за „довиждане“ и изчезва от алеята, а сакът се удря в бедрото му.

В ресторанта Йоанда ме пресреща на пътя ми към бара.

— Надявам се, че нищо не съм прекъснала.

Сръчква ме. Закачливо, щастливо, по начин, който ми убягва.

Трябва да я имитирам, да бъда повече като нея. Има толкова много неща, които да науча.

Сръчквам я в отговор. Успява да ме накара да се усмихна, дори след като ѝ казвам да престане.