Стая за гости

83. Емили

Където и да ида, той ме гледа.

Зарязан на пейка в парка. До касовия апарат в дрогерията. Вкъщи, на масата в дневната, където Ерик е оставил брой от вчерашния вестник. Прибирам се, преди Йоанда да успее да му каже да го махне.

Повечето вестници използваха снимката му от ареста. Два от тях, таблоиди от Ню Йорк, успели да се докопат и до няколко семейни снимки. Едната е правена преди години на тържество за Хелоуин, когато дъщеря му е била съвсем малка. Той е с плюшен сив пуловер и я държи през кръста, а тя се опитва да лови ябълки с уста на градския площад, но лицето ѝ е на пиксели и не се вижда ясно. Невидимото дете на най-видимия мъж.

Другата снимка е дори още по-стара. На нея е млад и позира до съпругата си пред старата им къща, онази, голямата сред гората. И двамата се усмихват на камерата. Тя е облегнала главата си на рамото му, а той е обвил ръката си около тялото ѝ. Предполагам, снимката е някъде от времето, когато са се преместили тук. Когато двамата заедно са гледали към бъдещето и са харесвали видяното.

Минаха десет дни. В началото никой не вярваше. Вестниците продължаваха да бълват статии, хората пък продължаваха да клатят глави. А после той си призна. Някои неща, не всичко. Но достатъчно.

Ченгетата опитаха да ме разпитват през първата вечер. В началото чаках отвън в колата си. Нищо не стана. Влязох и не можах да го видя никъде. Детето беше само и седеше на стол. Тръгнах към нея, но една полицайка ме спря. Отведе ме в друга стая.

— Познавате ли бащата на момичето? — запита ме. — Познавате ли Ейдън Томас?

А после изрече думи, в които не намерих никакъв смисъл. И все още не намирам. Продължи да разпитва, но се оказах безполезна. Объркана. Студена. Тя се предаде и ми каза да се прибирам, щяла да дойде на другия ден.

— А може ли аз да дойда вместо това? — запитах. Не я исках в къщата ни. Не исках да въвлека Ерик и Йоанда в това.

Полицайката се съгласи.

Удържах на обещанието си. Върнах се на другия ден. Дотогава бяха дошли от ФБР. Шибаното ФБР. Помагали с разследването, обясни полицайката. Дали съм можела да говоря с тях?

Съгласих се. Нямаше значение с кого ще говоря. Тя ме представи на агент Някоя си. Не разбрах името ѝ, когато ми се представи, а после стана твърде късно да питам.

Нямаше значение как се казва. От значение е само какво ѝ казах, и тези факти ще си останат непроменени. Ще останат непроменени завинаги.

В малка стая с прекадено силно отопление седнах с агент Някоя си и предадох всичко, което някога си беше наше, всяко изречение беше предателство. Есемесите. Онази нощ в килера. Подбирах внимателно думите си, но има неща, които не звучат красиво, независимо колко точно обмисляш какво ще кажеш.

Агент Някоя си си водеше бележки. Телефонът ми трябвало да остане тук, каза ми тя. А също и медальонът. Взе и шала.

— Това е само шал — казах ѝ. — Какво би могъл да докаже?

Поклати глава.

— Не знаем — отговори ми. — Затова трябва да проверим. Може да е улика. Всичко може да е.

Махнах шала и ѝ го дадох. Голият ми врат усети студения полъх.

— Още нещо — каза тя. — Претърсихме къщата му през нощта. Открихме някои неща, които са ваши.

Това беше новост за мен. Никога не съм му давала нищо, освен кутията със сладкиши.

Агент Някоя си се наведе над масата, която ни отделяше.

— Искате ли да знаете какви са? — запита ме.

Мой ред беше да поклатя глава.

— Вече няма значение — отговорих.

Тя кимна и обърна страницата в бележника си. Огледа я, сякаш търсеше нещо, но не е сигурна какво точно.

— Чуйте — каза тя и притисна длан към страницата. — Може би ще ми помогнете да разбера. Всички, с които говорих досега, твърдят, че този мъж бил всеобщ любимец. Или поне е бил много харесван от онези, които са го познавали. Никой не може да си спомни и един-единствен спор, нито една неприятна ситуация. И доколкото разбирам, вие сте били… много привързана към него.

Зачака. Не казах нищо.

— Струва ми се — продължи тя, — че хората са го обичали и са му вярвали, защото е бил нормален човек. Защото е бил баща, който е водил дъщеря си на училище, обличал я е, хранил я е, помагал е на хората от града. — Помръдна в стола си, за да намести служебния пистолет, който висеше от колана ѝ. — Не знам дали жена в същото положение би събудила чак толкова голяма симпатия. Това е всичко.

„И представа си нямаш — иска ми се да ѝ кажа. — И представа си нямаш, защото не го познаваш като нас и никога няма да го опознаеш. Той никога не те е гледал и не те е карал да чувстваш, че никога вече няма да си сама. Никога не те е сгрявал смехът му, никога не си била утешавана от топлината на кожата му. Никога не си го обичала и ето защо никога няма да узнаеш. Никога няма да разбереш какъв можеше да бъде.“

— Предполагам, че имате право — съгласих се.

Тя изпусна кратка въздишка и ми каза, че съм свободна да си вървя.

Точно преди да отвори вратата, за да ме пусне да изляза, спря с ръка на бравата.

— Дали ще е възможно да ви се обадим и по-нататък по време на разследването? — запита ме.

Кимнах.

Сътруднича. Това правя. Казвам на всички, че знам. Показвам им всичко, което биха могли да видят.

Знам какво си мислят. Че трябва да съм знаела. Как е възможно да не съм знаела? Как съм можела да го гледам в очите, как съм можела да го притискам към себе си и да не знам?

Искат да повярват, че съм знаела. Имат нужда да се убеждават, че съм знаела, защото, ако не съм, тогава как биха могли те да знаят?

Крия се в продължение на три дни. Не ходя в ресторанта. Не отварям. Не затварям. Никой не пита. Никой не иска да ме доближи.

На третия ден Йоанда влиза в стаята ми и носи две чаши — едната с чай, а другата с кафе.

— Не знаех кое би предпочела — обяснява ми. — Имам чувството, че има много неща за теб, които не знам.

Потрепвам. Тя се извинява. Казвам ѝ, че няма проблеми.

Разговаряме. Само малко. Ерик се присъединява към нас и сяда на края на леглото. Не искат да разпитват прекалено, а и аз не разполагам с кой знае колко отговори. Казвам им за есемесите. За това, че с Ейдън сме се виждали. Не питат какво точно означава, че сме се виждали.

Някой ден полицейският доклад ще стане обществено достояние. Всички ще го прочетат.

Хора, които никога не съм виждала — стотици от тях — ще го прочетат.

Вече нищо от това не ми принадлежи.

Йоанда поклаща глава.

— Била си сама с него — казва тя. — Не мога да повярвам, че толкова пъти си била сама с него, а ние и представа сме нямали.

Вдигам ръка. Тя млъква. Не искам да говоря за него. Не искам да говоря защо не искам да говоря за него. Не искам да опитвам да се обяснявам.

Не мога да обясня.

Ерик сменя темата.

— Ресторантът — казва той. — Някаква представа какво ще стане с него?

От три дни си блъскам главата над това. Но преди да взема решение, трябва да го видя за последно.

Това беше ресторантът на баща ми. Беше дом, или поне нещо такова. Беше несъвършен и често съм негодувала срещу него, но все пак беше моят дом.

На четвъртата нощ слагам току-що изпраната си риза и алената престилка и отивам с колата до центъра.

Правя се, че не забелязвам погледите, докато заставам зад бара. Ерик и Йоанда обикалят като бодигардове около мен. Спомням си някои моменти: беля лимон, пълня маслини със синьо сирене и ги набождам на коктейлни клечки. Какво искам: работата ми да ме погълне. Да стана толкова съсредоточена, че да забравя да чувам шепота, да не забелязвам ненормалния брой клиенти, които тази вечер искат да се хранят на бара. Опитват се да ме огледат по-добре. Търсят причини, каквото и да е във външността ми, което би обяснило защо ме е избрал.

Въздухът е влажен. Ризата ми е залепнала за гърба, мокра от пот. Срещам погледа на Кора, когато ѝ подавам два „Олд фешънд“ — нормални, не върджин. Никой вече не поръчва върджин. Кора ми благодари. Отдалечава се от бара и ми се струва, че го прави по-бързо от необходимото.

Всичко е въпрос. Всяка подробност е натежала от подозрение.

Продължавам. Боря се с вечерната резервация. Имам право да съм тук. Това е част от света, който беше мой много, много преди да стане негов.

И тогава… Свършват ми лимоните. Свършват ми портокалите. Свършват ми коктейлните черешки. Това означава две неща: за цитрусите — хладилното помещение. За буркана с черешки — килера.

Казвам си, че няма проблем. Изправям гръб. Един от предните ми зъби се впива в долната ми устна. Насилвам се да се отпусна. Пристъпвам в килера, все едно е просто всяко друго помещение. Трябва да го направя. Трябва да действам, все едно не е станало нищо.

Бурканът е на най-горната лавица. Вдигам ръка и ризата ми се измъква от колана на панталона ми.

Аз съм той. Аз съм неговият силует в онзи ден, в деня на благотворителното бягане, деня на горещото какао. Когато той взе захарта точно от тази лавица и фланелената му риза се надигна, за да покаже корема му.

Когато станах негова, а той стана мъничко мой.

Думите, прочетени във вестниците, се връщат при мен. Жертви. Преброени тела. Дебнене. Убийство. Сериен.

Земята се разлюлява. От дни не съм спала. Може никога вече да не заспя.

Ще се поболея.

Не съм болна.

Излизам от килера и довършвам смяната си. На следващата сутрин вече съм взела решение.

Това беше последната ми смяна.

Не знам кое се прави най-напред, когато продаваш ресторант. Родителите ми никога не ме научиха на това. Научиха ме само как да го управлявам.

Интернет ми съобщава, че продажбата на ресторант изисквала стратегия, внимателно обмисляне и подробно планиране.

Един ресторантьор от Ню Йорк ми казва, че иска да го купи.

Цената, която предлага, не ми звучи като пълна обида. Приемам предложението му.

Все пак ми се налага да работя. За да си плащам сметките, докато ми преведат парите. А дори и след това ресторантът все пак не е бездънна яма.

Трябва да работя.

Йоанда се обажда на приятел, който се обажда на братовчед, чийто брат търсел барман. Работата е в Ню Йорк, ресторантът е на една пресечка до Юниън Скуеър. Мизерно заплащане и още по-мизерно работно време. Приемам на мига.

Никога не съм си мечтала за големия град, но сега и това ме сполетява. Намирам си квартира в Харлем от всички разгледани по Скайп. Стаята е малка, само с един мъничък прозорец. Наемът ще погълне повече от половината ми заплата. Подписвам виртуален договор и превеждам депозит на новия си хазяин.

Това ще бъда аз. Тази работа, тази стая. Ще взимам метрото до работа, ще обикалям около сградите, докато чакам смяната ми да започне. Ако имам късмет, градът няма да се занимава с мен. Ще изчезна.

Не беше лесно да намеря адреса. На медиите им беше забранено да го дават. Също и на ченгетата. Обаче един път семеен приятел спрял за вечеря — отивал да занесе подарък. Йоанда подочула достатъчно. На следващата сутрин ми сподели информацията.

— Прави каквото искаш с нея — каза ми. — Просто си помислих, че може да искаш да знаеш. Изглежда, родителите ѝ се преместили там, след като изчезнала. Близо е до мястото, където е видяна за последно. Така и не спрели да я издирват.

Намира се в съседното градче — с ресторанти, магазини, кафенета, от онези места, които посещаваш само ако познаваш някого там. Къщата е съвсем прилична. Намира се в подножието на хълм, модерна е, с големи прозорци, верандата е с мебели, които не можеш да си купиш от „Уолмарт“.

Какво ли им е било, като са разбрали, че са били само на няколко километра от нея? Толкова близо през цялото време?

Паркирам до ъгъла и заставам в края на алеята. Засипана е с прилежно заравнен чакъл.

Една стъпка, после втора. Насилвам се да продължа, докато стигна входната врата. Сега е моментът. Трябва да е сега.

Пръстите ми застиват над звънеца. Преди да успея да го натисна, вратата се открехва. Жена, достатъчно възрастна, за да ми бъде майка, се взира в мен.

— Мога ли да ви помогна?

Зад нея зървам цветове, дънки, черен пуловер и онази коса, дълга, чиста, тук-там с бели кичури. Кръглите ѝ очи улавят моите въпреки разстоянието.

— Всичко е наред, мамо — казва тя. — Пусни я да влезе.

Жената я поглежда през рамо и после неохотно изпълнява молбата ѝ.

Пристъпвам вътре с извинителна усмивка, на която тя не отговаря.

— Много съжалявам, че идвам без предупреждение — казвам. — Точно заминавам. От града, имам предвид. Напускам го.

Какви ги върша тук? Тормозя тези непознати с житейските си планове, след като им предстои да лекуват толкова много неща и тепърва да градят отново. Търся погледа на жената, която съм дошла да видя.

— Мисля, че исках да се сбогувам. — Думите ми са тежки и несигурни. — И да кажа, че съжалявам.

Гласът ми трепери. Мразя как звучи. Какво право имам аз да съм травмираната? Добре съм. Той не ме е наранил. Той ме харесваше може би по онзи странен начин, на който е бил способен.

Тя тръгва към мен. Споменът за последните ни мигове заедно увисва във въздуха. Нагнетеното положение, тя в дома му, канеща се да се измъкне, и аз, сляпа като Едип, забиващ златна брошка в очите си.

— Ти не знаеше — казва ми. — И представа си нямаше.

От устата ѝ това не звучи напълно оневиняващо. Просто е истината: не знаех и действах точно така.

— Толкова съжалявам — повтарям.

Нещо проблясва в очите ѝ. Ще ми се да имахме повече време. Иска ми се да бяхме само двете и да можем да говорим с часове. Иска ми се да можеше да ми разкаже всичките си преживелици и аз да ѝ споделя моите. Иска ми се да можехме да обединим силите си и да ги превърнем в неудържима стихия.

— Не ми се вярва да… — Застивам на ръба на глупостта. Но какво имам да губя? Дали изобщо заслужавам да ми се довери човек? Какво достойнство ми е останало, имам ли още тайни? И ако съм разсъблечена от всичко това, тогава не би ли било честно поне да опитам да се загърна в нещо друго? — Не ми се вярва да ми позволиш… да те прегърна за сбогом?

Следва мълчание. Ехото на думите ми гротесково отеква от стените на вестибюла. От лявата ми страна има масичка, огледало, керамична купа с всякакви неща, ключове, копчета и сгънати листчета хартия.

— Няма проблем, ако не може — добавям. — Напълно разбирам. Знам, че е странно. Аз просто…

Тогава проговаря жената, по-възрастната, която може единствено да е майка ѝ.

— Дъщеря ми — казва тя. Затруднява се да говори, сякаш не знае точно как да обясни. — Дъщеря ми не…

Тя обаче я прекъсва. Мей. Прочетох името ѝ във вестника. Това ми навява някакви далечни спомени от новинарските емисии, може би обявления за изчезнал човек в бензиностанцията. Трудно ми е да кажа колко точно си спомням в действителност и доколко мозъкът ми просто се опитва да запълни празнотите.

Мей се обляга на масичката до мен. Погледът в очите ѝ, със сенки около тях, ме пронизва в дневната светлина. Търси нещо в мен. Ако имах представа какво е, щях да ѝ го дам на мига.

— Мамо — казва тя. — Всичко е наред.