Стая за гости

4. Емили

Отново е тук. Във вторниците и в четвъртъците. Благонадежден като силно уиски, преливащ от обещания.

Ейдън Томас сваля сивата си ушанка, отдолу косата му е като разрошена перушина. Тази вечер носи сак — от зелен найлонов плат, подобно на нещо, взето от изоставен военен склад. Виси тежко до него, ремъкът е впит в рамото му.

Вратата се затръшва след него. Стряскам се. Обикновено я затваря внимателно, с една ръка на бравата, а другата — върху рамката.

Държи главата си сведена, докато върви към бара. В походката му се долавя тежест и причината не е само сакът.

Нещо му тежи.

Натиква шапката в джоба си, приглажда косата си и пуска сака в краката си.

— Манхатъните ми готови ли са?

С разсеян поглед плъзгам две напитки към Кора.

Тя бърза да изчезне. Ейдън изчаква, докато се махне, за да ме погледне.

— Какво да ти предложа?

Отвръща ми с уморена усмивка.

Хващам автомата за напитки.

— Мога да ти дам обичайното. — Хрумва ми идея. — Или пък мога да ти приготвя нещо, ако ти трябва малко разведряване.

Той се засмива дрезгаво.

— Толкова ли е очевидно, а?

Свивам небрежно рамене, сякаш нищо не е от особено значение.

— Работата ми е да забелязвам.

Погледът му става празен. Отзад Ерик маха с ръце. Описва специалитетите на масата за четирима. Клиентите му го слушат с широко отворени очи. Ерик много го бива да театралничи. Знае как да спечели привързаността на клиентите си, как да надуе бакшишите си с два до пет процента само с няколко изречения.

Сладкият Ерик. Приятел, който си остана такъв и след като му станах шеф. Който ми пази гърба. Който по някаква причина вярва в мен и в способността ми да управлявам това място.

— Нека опитам нещо.

Взимам ниска чаша и бързо я подсушавам. Ейдън Томас ме поглежда с надигнати вежди. Става нещо, ново, различно. Не е сигурен дали му харесва. Боли ме, че му причинявам това, след като единственото му желание е обичайната му черешова кола.

— Веднага се връщам.

Правя всичко възможно походката ми да е нормална. Зад люлеещите се врати Ник се е привел над четири чинии от тазвечерния специалитет: панирани свински пържоли с картофено пюре със сирене и сос от бекон и зелен лук. „Простичко, но ароматно — обясни той. — На хората им се ще да знаят какво имат в чинията си, но не идват тук да ядат неща, които могат да си приготвят и вкъщи.“ Сякаш идеята е негова, а не е онова, което баща ми започна да ми набива в главата още преди да проходя. „Истинска храна на добри цени — обичаше да казва баща ми. — Не искаме да обслужваме само нюйоркчаните. Идват през уикендите, но местните са тези, дето ни издържат през седмицата. Тук сме най-вече заради тях.“

Ерик ме подминава на излизане от кухнята, балансира три чинии в лявата си ръка. През люлеещата се врата вижда Ейдън на бара. Спира и се обръща, за да ми се усмихне леко. Правя се, че не забелязвам, и отивам към килера с провизии.

— Има ли още от онзи чай от бъз, който правихме по обяд?

Мълчание. Всички или работят, или ме пренебрегват. Йоанда, третият мускетар от триото ми с Ерик, ще знае, но тя е в салона и сигурно рецитира предимствата и недостатъците на гевюрцтраминера спрямо ризлинга. Продължавам да се оглеждам, докато не съзирам каната зад буркана с дресинг. Останало е около чаша.

Идеално.

Излизам бързо. Ейдън чака с ръце на бара. За разлика от повечето от нас, не хваща телефона си в мига, в който остане сам. Знае как да бъде сам, как да се потопи в момента, за да открие спокойствие, а може би и утеха.

— Извинявам се за забавянето.

Докато ме гледа, пускам захарна бучка в чашата. Резен портокал, няколко капки битер. Добавям кубче лед, после чая и разбърквам. С лъжица — нищо не съсипва по-безвъзвратно стила на бармана от силиконовите ръкавици — вадя коктейлна черешка от големия буркан.

— Voilá.

Усмихва се на преувеличения ми френски акцент. Топлина изпълва стомаха ми. Побутвам чашата към него. Надига я към лицето си, подушва я. Озарява ме заслепяващата очевидност, че нямам никаква представа какво обича да пие този мъж освен черешовата кола.

— Какво пия? — пита ме.

— Върджин „Олд фешънд“.1

Ухилва се.

— Старомодна и девица? Предполагам, че има логика.

Под кожата на бузите ми се просмуква топлина. Незабавно ми се иска да се отрека от тялото си, лицето ми се изчервява само от допускането за секс, дланите ми оставят влажни следи на плота.

Той отпива и ми спестява усилията да мисля остроумен отговор, примлясва с устни и оставя чашата си.

— Хубаво е.

Краката ми за миг се подгъват. Надявам се, че не може да види как раменете ми, лицето ми, пръстите ми, всеки мускул в тялото ми се отпуска от облекчение.

— Радвам се, че ти харесва.

Нечии нокти почукват в лявата страна на бара. Кора. Иска „Водка Мартини“ и „Белини“. Пълня чаша за мартини с лед и се обръщам, за да потърся отворена бутилка шампанско.

Ейдън Томас разклаща леденото кубче на дъното на питието си. Отпива бързо и отново разклаща. Ето го този красив мъж, направил толкова много за градчето ни. Който изгуби съпругата си преди месец. Седи в бара ми, сам, макар че не пие. Мисля си, че ако в центъра на живота му зее бездна, тогава може би поддържането на този навик му носи някакъв вид утеха. Мисля си, че това — споделеното ни мълчание, мълчаливата ни рутина — означава нещо и за него.

Всеки в града има история за Ейдън Томас. Ако си хлапе, ти е спасил задника само няколко мига преди коледния парад. Появил се е, когато си имал нужда от него, с колан с инструменти на кръста, за да поправи паянтовата ти шейна, да изправи еленовите ти рога.

Преди две години, когато се разрази онази ужасна буря и падна дървото върху къщата на стария господин Макмилън, Ейдън дойде с колата и включи генератор, докато оправи електрическите жици. Всеки уикенд през следващия месец се връщаше, за да поправи покрива. Господин Макмилън опита да му плати, но Ейдън не би взел парите.

Историята на семейството ми с Ейдън Томас се случи, когато бях на тринайсет. Баща ми беше в разгара на вечерните резервации, когато хладилникът се повреди. Забравила съм подробностите, а може би никога не съм си давала труда да ги науча. Винаги беше едно и също — развален мотор, късо съединение. Баща ми пощуря, докато опитваше да измисли как да се оправи, като в същото време се справя и с кухнята. Любезен мъж, който вечеряше със съпругата си, дочу и предложи помощта си. Баща ми се поколеба. И тогава в един рядък миг, в който си казал: „Какво по дяволите“, заведе мъжа в кухнята си. Ейдън Томас прекара по-голямата част от вечерта на колене, учтиво искаше инструменти и успокояваше измъчения персонал.

Когато поправката приключи, хладилникът вече охлаждаше. А баща ми започна да се съвзема. В кухнята предложи на Ейдън Томас и на съпругата му по чаша крушово бренди. И двамата отказаха: той не пиел, а тя тъкмо била забременяла.

В онази вечер помагах, както правят децата на собствениците на ресторанти. Когато отидох да допълня купата с ментови бонбони на масичката на хостесата, заварих Ейдън Томас в салона. Ровеше в джобовете на палтото си, както правят клиентите в края на вечерята, с надеждата да намерят портфейлите си, телефоните си и ключовете за колата. Смехът на баща ми се дочу чак от кухнята. Моят баща, страхотен шеф със страховит нрав, чийто перфекционизъм толкова често се сриваше до гняв. Успокоен. Наслаждаващ се на рядък момент на отдих в ресторанта, който беше изградил. Толкова щастлив, колкото изобщо би могъл да бъде.

— Благодаря ти за това.

Ейдън Томас ме погледна, сякаш едва сега бе забелязал присъствието ми. Искаше ми се да уловя думите си, все още висящи във въздуха между нас, и да ги погълна. Когато си момиче, още в ранна възраст се научаваш да мразиш тембъра на гласа си.

Зачаках да ми кимне разсеяно и бързо да иде в кухнята, за да ми се подиграе, както правеха повечето възрастни. Но Ейдън Томас не беше като другите възрастни. Не беше като никой друг.

Ейдън Томас се усмихна. Намигна ми. И изрече с нисък и тежък глас, който отекна някъде дълбоко в мен, в част от тялото ми, която до онзи момент не знаех, че съществува.

— Няма защо.

Беше нищо и всичко едновременно. Беше обикновена учтивост и безкрайна доброта. Светъл ореол, спуснал се върху невидимо момиче, измъкнал я от сенките, позволил ѝ да бъде забелязана.

Нещото, от което най-много се нуждаех. Нещо, което дори не ми беше хрумвало да искам.

Сега гледам как Ейдън Томас е замръзнал, докато отпива и ме наблюдава над чашата си. Вече не съм скритото момиче, очакващо мъжете да я озарят със светлина. Аз съм жена, която току-що е застанала насред ореола, който сама е създала.

Пресяга се. Нещо се променя. Смущение в света, сблъсък на тектонични плочи на километри под река Хъдсън. Пръстите му докосват моите, палецът му минава през китката ми, а сърцето ми — сърцето ми дори не бие в този момент, него просто го няма, няма, няма, няма, няма, не може да се справи.

— Благодаря — изрича. — Това беше много… Благодаря ти. — Леко стискане, неразгадаем и безценен заряд прескача от него към мен.

Пуска ръката ми, накланя глава, за да допие питието си. Шията му, цялото му стегнато мускулесто тяло излъчва спокойна увереност.

— Колко ти дължа?

Взимам празната чаша и я изплаквам зад бара. Старая се ръцете ми да са заети, за да не види, че треперят.

— Знаеш ли какво? Не се тревожи. От заведението е.

Вади портфейла си.

— Хайде де.

— Всичко е наред. Наистина. Можеш да…

Можеш скоро да ме черпиш с едно и ще сме квит, бих казала, ако съпругата му не беше починала толкова скоро. Вместо това разгъвам чиста кърпа и започвам да подсушавам чашата му.

— Другия път.

Усмихва се и връща портфейла в джоба си, след това се изправя, за да си облече анорака. Обръщам се, за да поставя чашата на лавицата зад гърба си. Ръката ми застива по средата. Да, паникьосана съм и лицето ми гори, но нещо току-що се случи. Опитах си късмета и се получи. Заговорих го и не последва бедствие.

Може да се осмеля само още мъничко.

Обръщам се и се навеждам над плота, преструвам се, че затягам капака на буркана с мариновани лукчета.

— Къде ще отидеш сега? — питам, сякаш непринуденият разговор е нещо съвсем нормално за нас двамата.

Ейдън Томас вдига ципа на анорака си, нахлупва си ушанката и взема сака си. Той се намества до бедрото му с металическо изщракване.

— Някъде, където ще мога малко да помисля.