Стая за гости

47. Жената в къщата

Минало е много време от вечерята и къщата е утихнала. Тишина, а после той е тук. Въздишка, цип. Все се озовавате на същото място, и двамата, подобно на магнити с различни полюси.

След това той остава и сяда до теб.

— Слушай — казва.

Слушаш.

— Трябва да направиш нещо.

Изчакваш няколко секунди.

— Кажи.

Прехапва бузата си отвътре.

— Сесилия.

Стомахът ти се свива.

— Какво за нея?

— Скоро започва коледната ваканция. — Зачаква да реагираш, но ти не правиш нищо, така че продължава. — Искам да я държиш под око.

Намръщваш се.

— Да я държа под око ли?

Обяснява внимателно, сякаш всичко е съвсем очевидно, а ти само усложняваш нещата без никаква причина.

— Тя няма да е на училище. По цял ден ще си е вкъщи. Вече е голямо дете. Няма нужда някой да се грижи за нея или нещо такова. Просто… Да има някой наоколо. Да знае какво се кани да направи. — Поглежда към тавана. — Обикновено по това време на годината е с майка си, обаче, нали знаеш… А пък аз трябва да ходя на работа.

Сесилия. Неговото дете, което никога няма и минутка за себе си. Което никога не е ходило на парти с приспиване и никога не гостува на приятелки. Което от вкъщи е карано на училище с колата и от училище е прибирано направо вкъщи. Което прекарва уикендите с баща си, а вечерите пред телевизора.

Ако имаше минутка за себе си, би могла да започне да мисли. За баща си и за нещата, които прави.

— Разбира се — казваш. — Ще го направя.

Усмихва се с ъгълчето на устата си.

— Ами благодаря — казва с хапеща ирония. Всъщност не те е молил. Никога не си имала избор.

— Още две неща — добавя.

Кимаш.

— Кучето. Казах ѝ да я извежда всеки ден по пладне. Тя ще го прави. Дори и не си помисляй.

Звучи, все едно казва: Не се тревожи за това, тя ще се погрижи. Всъщност има предвид: Да не си докоснала бравата, дори и заради кучето. Не я използвай за извинение. Нищо не опитвай.

Бърка в джоба си.

— А това е последната подробност.

Разтваря пръсти, за да покаже пластмасова гривна с метална пластина.

— Знаеш ли какво е това?

Някога си имала такова. Носила си го, като си бягала, за да проследяваш колко километра изминаваш сред „Уошингтън Скуеър Парк“.

— GPS тракер?

Изричаш го като въпрос, за да му осигуриш удоволствието да ти го обясни.

— Правилно. — Обръща лентата, за да покаже лъскава черна ивица под бялата пластмаса. Ясно ти е, не е част от оригиналния дизайн. Негова лична добавка. — А това знаеш ли какво е? — Поклащаш глава. — Стоманена лента. Много е здрава. Не можеш да я срежеш с ножици. Така че не опитвай, ясно ли е? Не си играй с това. Ако нещо стане с нея, ще забележа.

Кимаш. Оставя лентата настрани, вади телефона си и почуква по икона, която отваря карта със синя точка, блещукаща в центъра. Очите ти пробягват през екрана — всичко е знание, всичко е следа — но преди да си забелязала нещо значимо, той натиска едно копче и телефонът отново почернява.

— Тракерът е свързан с приложение — обяснява. — Мога да видя къде си. Винаги. — Явно и технологията е продължила да се развива без теб. Научил се е как да я разгърне, как да я употреби в своя полза. — Ако опиташ нещо, ще разбера — казва. — Няма да съм далеч. — Пауза. — Помниш ли какво работя? — Посочва небето.

Отговаряш, че помниш.

Подканва те с жест да си подадеш китката.

Лентата е студена върху кожата ти. Не обръща внимание на закопчалката и вместо това съединява двата края толкова стегнато, че кожата ти се набръчква.

— Не мърдай — нарежда. Отново бърка в джоба си и вади инструмент, който не можеш да разпознаеш. Нещото изщраква няколко пъти, след което се надига пламък. Това е бутанова горелка, обаче мъничка и прилепва към дланта му подобно на дръжката на пистолет. Без да пуска китката ти, доближава горелката до кожата ти. Отдръпваш се. Той прехапва устни.

— Казах да не мърдаш.

Пламъкът ближе гривната. Заедно наблюдавате как пластмасата се разтапя и двата края се съединяват.

— Ето.

Горелката изгасва. За миг спираш да го виждаш, защото очите ти вече са отвикнали с мрака.

Намира те и те заключва с белезниците за леглото. Вече спиш на матрака. Правиш го, откакто се оправи след станалото в гората. Пластмасата пулсира върху китката ти, гореща, обладала те е като дух, докато стъпките му заглъхват в далечината.

Не успяваш да схванеш логиката. Защо въобще би те оставил да обикаляш из къщата? Застраховал се е наистина с GPS тракера около китката ти под постоянната заплаха на погледа му дори и отдалеч. Но защо изобщо ще се затормозява с движението ти?

След като се маха, лежиш в мрака с отворени очи. Станала си като тавана — скучно бяло, плоско и забравено пространство. Човек не би го погледнал втори път, но ако го махнеш, къщата ще рухне. Всичко ще се обърка.

Сесилия.

Какво е направила, момичето, което чете, момичето, което казва „моля“ и „благодаря“, момичето, което го гледа с толкова обич? Момичето, което не би и сънувало, че ще направи беля, което е ученолюбиво, възпитано, сладко и лоялно?

Какво си сторило, сладко лятно дете, че толкова го е страх да те изпусне от поглед дори за няколко часа?