Стая за гости

24. Жената в къщата

Чакаш го да те подложи на разпит за превръзките. Пръстите му да се сключат около ръката ти и да те разтърси. За настоятелния му глас, изискващ отговори. Води те долу за закуска, после за вечеря. Чакаш и чакаш, но нищо не става.

Да не би да не знае? Да не би да не е видял?

Да не би да няма камери или той просто не ги е проверил?

Или пък те изпробва? Да не би да знае и да чака да се издадеш?

Но вниманието му не е насочено към теб. Когато Сесилия не гледа и дори понякога когато гледа, той все вади телефона си и го проверява под масата. От време на време пише няколко думи и го оставя също толкова бързо.

Още не си преполовила вечерята си, а вече го е направил пет пъти. Точно след като е сложил печеното пиле в средата на масата и е повикал дъщеря си. След като е разрязал птицата — старателно, с огромна вилица и нож. След като те е питал — всъщност е изнесъл представление, като те пита — дали предпочиташ гърди, или кълка. (Ти отговори „Кълка, моля“. Нуждаеш се от всички калории, които можеш да получиш. Нямаш място в стомаха, което да хабиш за слаб протеин.) И сега, всеки път, когато Сесилия сведе поглед към чинията си, всеки път, щом се пресегне към каната за вода, очите му се стрелкат към екрана.

След вечеря Сесилия пита дали може да гледа филм. Той ѝ казва, че трябва да се подготви за училище утре. Тя му се примолва. Казва: „Моля те, все още е уикенд“, и обяснява, че си е подготвила домашното. Той въздъхва.

Дали знае какъв късметлия е? Тринайсетгодишна, в този век, чието основно искане е филм в неделя вечерта? На нейната възраст ти постоянно преспиваше при приятелки, уговаряше пътувания до моловете от другата страна на Хъдсън, постоянно разширяваше периметъра, из който ти беше позволено да обикаляш, без родители, извън къщи.

— Добре — казва той. — Но в десет да си в леглото.

Тя се обръща към теб.

— Искаш ли да гледаш?

Притаяваш дъх. Даваш му няколко секунди да се намеси. „Сесилия — би могъл да каже, — сигурен съм, че Рейчъл е заета тази вечер.“ От джоба му се разнася бръмчене. Вади телефона си, проверява екрана и започва да пише.

— Разбира се — отговаряш.

Тя помага с разчистването на масата. След това не знаеш какво да правиш със себе си. Обикновено баща ѝ я праща горе да си измие зъбите, кара я да бръкне в шкафа, за да зареди дозатора за хартиени кърпи за ръце — каквото там успява да измисли, за да я разсее, докато те връща в спалнята. Но тази вечер оставаш. Тази вечер е за филми. Огромно неизвестно, безброй възможности да се прецакаш в някой момент.

Следваш ги до дневната. Скриваш потрепването на крака си и пренебрегваш паренето, където те е изритал преди два дни. Той се настанява на фотьойла. Докато Сесилия търси дистанционното, ти дава знак да седнеш на дивана. Дъщеря му се сгушва на възглавницата до твоята. Насочва дистанционното към екрана, пренебрегва каналите и избира стрийминг услуга. Едва разпознаваш интерфейса, но логото е останало същото. По времето, когато той те взе, платформата тъкмо се разрастваше, каталогът ѝ ставаше все по-голям и започваше да прави собствени програми. Сега Сесилия преглежда безкрайния набор от сериали и филми — някои стари, някои непознати за теб, някои с емблема „оригинален“.

— Това окей ли е?

Курсорът спира на нещо, което платформата описва като тийнейджърска романтична комедия, базирана на книжната юношеска поредица със същото име.

— Изглежда страхотно — отговаряш.

Тя се обляга назад със свенлива усмивка. Спомняш си какво беше да си на нейната възраст, да се срамуваш малко от всичко, което харесваш.

Правиш всичко възможно да се съсредоточиш върху екрана. Толкова отдавна беше. Всички тези звуци, цветове, хора, имена. Мозъкът ти изпитва затруднения да следи ставащото. Подскачаш от един сюжет на следващия, забравяш какво са ти казали героите преди пет минути. Сърцето ти бие по-бързо. Юмруците ти се свиват от разочарование, а може би от паника.

Синя светлина блещука в ъгълчето на окото ти. Телефонът му. Той напълно е пренебрегнал филма, превил е шия над малкия екран, а палецът му подскача от единия ъгъл към другия като някоя водомерка по езерна повърхност.

На големия екран влюбеният персонаж казва нещо смешно. Сесилия се засмива. Спира, обръща се към теб, сякаш за да се увери, че и ти оценяваш хумора в сцената. Момиче, отчаяно копнеещо за одобрение. Сещаш се за превръзките, за бележката, която е написала с пурпурно мастило.

„Надявам се тези да помогнат. Кажи, ако ти трябват повече.“ Правиш единственото човечно нещо. Засмиваш се.

Тя отново се смее и се обръща към екрана. Позата ѝ на дивана се отпуска, а дясната ѝ страна почти се е облегнала на теб.

Тя е тук. Съюзничка, приятелка. Чувстваш се толкова самотна до нея, повече, отколкото си била дори и в бараката.

Влюбеният персонаж подава поредната хитроумна реплика. Сесилия те сръчква.

Отново се смееш. Насилваш се. Заради нея.

Тя ти го е причинила. Непреднамерено нежният ѝ свят се е преплел в твоя. Отнема най-гладкото, най-твърдото от теб. Онова, което ти е помогнало да оцелееш в бараката. Тя го е изтръгнала, заменила го е със сенки на някогашната ти същност. Онази, която обичаше. Онази, която се отваряше за другите.

Уязвимата. Онази, която беше наранена.