Стая за гости

19. Жената в къщата

Крампите се появяват в петък следобед. Ти не получаваш крампи. Не си имала от години. Първоначално си решила, че цикълът ти е спрял от стреса. Той не е безразсъден човек. Използва презервативи. Известно време се притесняваш, че цикълът ти пак ще почне. След това си изгубила цялото си тегло и си решила, че това е всичко. Може би тялото ти е знаело, че животът в бараката ще е по-лесен по този начин.

Скоро ще започнеш да кървиш. Трябват ти превръзки или тампони, трябва той да ти ги купува. Ще трябва да помолиш. От тази мисъл стомахът ти се стяга.

Вече успя да го вбесиш сутринта. В банята, докато се обличаше, посочи тесния колан на дънките си, копчето, което се опъва на корема ти. Той те храни и си наддала на килограми.

— Мислиш ли, че би било възможно… — опита, а после започна отначало. — Съжалявам. Но дали ще е възможно да вземеш следващия размер? Когато ти е удобно?

Той въздъхна. Изгледа те, все едно си го направила умишлено, напук на него.

Не си в положение да искаш нищо повече. Не и известно време.

Опитваш се да лежиш в ембрионална поза, с глава върху извивката на закопчаната ти ръка. Всичко ти създава неудобства. Болката в корема ти, която е така натрапчива. Тялото ти изпитва границите ти, предизвиква те да понесеш повече болка.

На вечеря той вади телефона от джоба си. Това е нещо, което става в къщата: телефони се появяват от нищото, телевизорът оживява, минава кола, докато седиш в кухнята. При всеки такъв случай връхчетата на пръстите ти изтръпват.

— Ще ходя до магазина този уикенд. — Бащата поглежда дъщеря си. — Трябва ли ти нещо?

Сесилия се замисля. Споменава четирицветна химикалка, може би шампоан.

Той кима и записва в телефона си.

— Нещо друго?

Погледът му още е върху нея. Тя поклаща глава.

Стомахът ти долу гори. През цялата вечеря ти е било трудно да седиш. Крампите са по-лоши, отколкото помниш, болката извира от самата ти същност. Стягаш челюст. Стискаш зъби. Нещо предстои и ти не можеш по никакъв начин да го спреш. Трябва ти помощ. Трябват ти шибани превръзки или тампони.

Кани се да пъхне телефона в джоба си, когато го изричаш.

— Всъщност, ако ти е възможно, тампони или превръзки би било… чудесно. — Изкикотваш се като някой, който все още има личен живот и току-що е издал част от него.

Челото му се сбръчква. За няколко мига пръстите му минават над телефона. Старае се да е любезен с теб пред дъщеря си. Така би трябвало да бъде. Подава ти прибори, понякога ти сервира храна, вместо да те остави сама да го направиш. Но онова, което току-що каза — това не му харесва. Връща телефона в джоба си, без да е написал нищо, става и започва да разчиства масата. Сесилия отива да помогне.

— Качи се горе — казва ѝ. — Аз ще оправя.

Заслушва се за вратата на спалнята ѝ и изчаква, докато се затвори. Преди да се сетиш да се отдръпнеш от обсега му, пръстите му те стискат — дърпа те за ръката от масата, притиска те към стената на кухнята. Стиска гърлото ти, достатъчно за да ти е трудно да преглъщаш. Отново си в бараката. Отново си в свят, който изцяло му принадлежи, където не влиза светлина. Четири стени, без прозорци. Едно ядене на ден. Единствения свят, който Рейчъл познава.

— Мислиш ли, че това беше добра идея? Да ме молиш да ти напазарувам? Да се грижа за покупките ти?

Опитваш се да поклатиш глава за „не“. Не можеш да помръднеш. Не можеш да говориш. Не можеш да му кажеш, че съжаляваш, че не си искала.

— Все искаш нещо. Ту нови панталони, ту тампони.

От гърлото ти излиза гъргорещ звук. Пуска те рязко и те бута. Стоиш неподвижна. Колкото и да ти се ще да се свлечеш на стола си, да свиеш глава между коленете, да опиташ да поемеш дъх, знаеш, че сега не е моментът. Мъжът в кухнята не е приключил.

— Започвам да мисля, че е грешка, че те доведох тук.

Разтъркваш шията си отзад, кимаш утвърдително, а после поклащаш глава, същото, което си правила след ден зад компютъра.

— Съжалявам — казваш. — Не се опитвах да… Обаче си прав. Напълно прав си.

Той се обръща към прозореца — щорите винаги са спуснати — така че да е с гръб към теб. Не се бои от нещата, които би могла да направиш. Да му скочиш отзад, да го стиснеш за шията. Това е мъж, който няма причина да се страхува от теб.

— Не помислих — казваш му. — Съжалявам.

Пресягаш се за ръката му, после се отдръпваш. Твърде опасно.

Погрешният контакт в погрешния момент и това ще е краят ти.

— Хайде — предлагаш вместо това. — Да се качим горе.

Той рязко се обръща. Правиш крачка назад. Това само го подразва повече.

— Горе ли? — изрича. Гласът му е гневен шепот. Пръстите му се сключват около ръката ти отново. — Страхотна идея. Просто страхотна. — Не разбираш, докато не поглежда към тавана: — Тя току-що се качи горе. Ебаси гения си.

Сесилия. Все още е напълно будна в стаята си. Това дете. Честна дума, тя ще е причината за твоята смърт.

Той те блъска обратно на стола ти.

— Просто седи и мълчи — нарежда ти. — Можеш ли да го направиш? Може ли просто да помълчиш за секунда?

Седиш, стиснала здраво устни, а той все още е надвесен над теб. Изправя гърба си и се вглежда в далечината, докато го прави — не можеш да видиш, но можеш да усетиш взрива от обувката му върху прасеца си под кухненската маса, крака му, забиващ се в твоя. Отдръпваш се. Прехапваш устни, сдържаш стенание. Той не е мъж, който рита често. Той стиска и извива, и дърпа, и върши всякакви неща с много по-голяма лекота. Ритането е карта, с която играе, когато не може да измисли нищо друго. Както онзи път в началото, когато те откри в бараката и разбра — само като те погледна, от вината в очите ти, от позицията на тялото ти до вратата — че си човъркала ключалката. Онази вечер имаше ритници. И после в още няколко случая. Когато удря, е винаги с краката. Никога с ръце.

Връща се до кухненския плот, очите му те избягват. Има моменти, когато не може да те погледне. Моменти, в които разбираш, че срамът все още живее някъде в този мъж. Заровен, задушен, пренебрегван, но все пак си е срам. Иска ти се да вярваш, че все пак понякога го обзема. Иска ти се да вярваш, че го изгаря.

По-късно, след като дъщеря му е заспала, пристъпва в спалнята.

Крампите още са тук, но все още не кървиш.

След като си тръгва, отвътре те облива нова вълна от болка. Сграбчваш рамката на леглото като удавник, стискащ парче дърво.

Прехапваш бузите си и усещаш метален вкус.

Не се бори. Позволи на болката да те завладее. Изгуби се в нея.

Ти си тук.

Ти кървиш.

Жива си.

След като вълната се оттегля, усещаш порив от друг живот: използваш свободната си ръка отзад през прасците си, наранения и здравия. Усещаш костите, здрави са. Започваш да сгъваш пръстите на краката си.