Стая за гости

68. Жената в къщата

Не можеш да обясниш. Нищо не можеш да ѝ кажеш. Трябва да повярваш, че ще го разбере.

— Ще ми се тая работа с празненството да не трябваше да става точно тук — споделя ти Сесилия на следващия следобед, когато сте само двете.

Знам, казваш ѝ наум. Но само ако знаеше. Ще бъде величествено.

Оставяш я да говори.

— По-скоро ми се иска изобщо да не се налагаше да го има. Знам, че хората се опитват да са мили, обаче… — Гласът ѝ заглъхва.

— Разбирам — казваш ѝ. — И аз не обичам тълпите.

Кима.

— Честно, мисля, че ще се измъкна и ще се скрия в стаята си при първата възможност. За да си отдъхна, нали разбираш?

Твой ред е да кимнеш.

Разбирам, малката. Спомням си какво е да ти трябва почивка.

Отново слизаш долу. Не разглеждаш снимките — ще изсмучат живота ти, а не ти е останал никакъв, че да го прахосваш.

Интересува те пистолетът. Вземи го. Усети тежестта му в ръката си. Свикни с него. Опитай да вкараш пълнителя. Не успяваш. Опитай отново. Никога досега не си правила такова нещо, но никой не трябва да разбере.

С пистолет в ръката, в теб се надига сила. Би могла да направиш толкова много неща. Да се промъкнеш при него в съня му. Да се прицелиш и да дръпнеш спусъка. Колко ли куршума ще трябват? Един, ако попадне в целта. Два, три, пет. Нямаш представа.

Не искаш това. Кръв по чаршафите. Късчета мозък по възглавницата му. Сесилия да дотича от другия край на коридора, да се препъва, сънена, уплашена. Гледка, която никога няма да забрави — тялото на баща ѝ и пистолетът, още топъл в ръката ти. Ами ти? Ти просто ще идеш в затвора. Отново заловена в капан.

Знаеш какво предлага светът на хора като теб. Най-доброто, на което можеш да се надяваш: той, жив, в оранжев гащеризон. Съд, вериги около китките и глезените му. Заглавия във вестниците, които огласяват на света какво е сторил. Не е най-редното и не си сигурна, че искаш точно такова развитие. Но това е единствената възможност и ще ти се наложи да я приемеш.

Тук, в къщата, за пръв път — за единствения път — трябва да решиш за себе си.

Какво искаш: начин да съществуваш в света и след това. Живот, който не включва да се будиш всяка нощ, преследвана от спомена за мъжа, когото си убила. Защото споменът ще те преследва, ако го убиеш. Не си като него. Никога няма да бъдеш като него.

Оформил е живота на дъщеря си така, че да се върти около него, и един ден той ще ѝ бъде отнет. Животът, който ѝ е дал, е изграден върху плитки гробове и мъртвите ще се надигнат, за да обърнат земята под краката ѝ.

По време на вечеря тя е щастлива. Достатъчно щастлива. Прекарала е по-голямата част от деня в четене. Научила е Роза на нов номер. Дотук има пет правилни отговора на „Опасност!“. Може би тази вечер ѝ дава надежда. Може би ѝ казва, че някой ден животът отново ще е пълен с радост.

На масата за вечеря се обръща към теб. Нещо в нея помръква. Предполагаш, че се е засрамила от собствената си жизнерадост.

Всичко е наред, иска ти се да ѝ кажеш. Трябва да си щастлива. Заслужаваш да бъдеш щастлива. Та ти си само дете. Нищо лошо не си сторила.

Заслужаваш да пораснеш, без да ти се налага да мислиш за тези неща.

Ти си момиче. Животът доста скоро ще ти изнесе урок за лошите момчета.

Един ден ще научиш, че баща ти е бил един от тях.

Ще ѝ трябва някой, когото да вини. Защото ще бъде наранена, а когато нещо те нарани, ти помага, ако разбереш кой ти го е причинил. Ако беше знаела онази вечер в клуба, може би щеше да можеш да останеш в града. Ако ти бяха дали лице и име. Конкретен човек, вместо цял враждебен свят. Щеше да се изцериш и никога нямаше да срещнеш татко ѝ. Животът ти още щеше да си е твой.

Ще ѝ трябва някой, когото да вини, и ако няма да е той, тогава ще трябва да си ти.

Сесилия, толкова съжалявам за онова, което се каня да ти причиня.

Толкова съжалявам за онова, което ще направя с живота ти.

Може би някой ден ще разбереш.

Надявам се, че ще разбереш, че направих всичко това за теб.

Същата вечер планираш да направиш онова, което правиш винаги. Планираш да го изчакаш да свърши. Планираш да бъдеш Рейчъл. Планираш да направиш нещата, които ще запазят живота ти.

И опитваш. Обаче той те намира в мрака и си мислиш за жените в мазето. Мислиш за дъщеря му. Мислиш за себе си и за онези като теб.

Никога не трябва да си позволяваш да се чувстваш така. Знаеше, че ще бъде опасно. Че това не е гняв, който би могъл да бъде отмерен на капки, а може единствено да се стовари като цунами.

Понечва да те окове с белезници към рамката на леглото и не успява. Металът прищипва кожата ти. Издърпваш китката си — това е инстинкт, нещо, което хората правят, когато някой ги нарани. Той стиска ръката ти и я задържа на място. И това е инстинкт. Да разположи тялото ти, всичките ти подвижни части на местата, където той ги иска.

Разумното би било да го оставиш. И без това ще те закопчае, така че какво значение има? Но тази вечер има значение. Тази вечер заставаш на колене и дърпаш отново. Китката ти се изплъзва от захвата му. Незабавно ръката му е отгоре ти, пресяга се към лакътя ти, към рамото ти, към която и да е част, която би могъл да използва, за да те принуди да не се движиш. Съпротивляваш се. Изплъзваш му се, изправяш се и отблъскваш с удар ръката му. Движенията ти те изненадват — толкова бързи, толкова прецизни. Мускулна памет. Тялото ти се е пробудило от дългата хибернация благодарение на тайните ти упражнения.

Пресяга се към теб с две ръце и забравяш да се уплашиш. Изпитваш единствено гняв.

Това е мълчаливо боричкане, безразсъдно и отчаяно. Ръцете ти се допират до гърдите му. Блъскаш го — побутването е слабо и той съвсем леко залита, тази непоклатима мъжка сила. Почти нищо не му причинява, но това означава всичко, наистина всичко за теб.

Той си връща контрола — разбира се, че го прави. Той си е той, а ти си ти. Сграбчва ръката ти и я извива, също и другата, притиска те с цялата си тежест, докато се свличаш като сухо листо на пода. Но дишането му е тежко, сърцето му пулсира върху гърба ти, бързо, шумно и паникьосано, а причината за това си ти, защото си успяла да му се измъкнеш за няколко секунди и това го е уплашило.

Ти уплаши този мъж. Накара пулса му да се ускори.

— Какво, по дяволите — прошепва вбесено между стиснатите си зъби, — си въобразяваш, че правиш?

Извива още повече ръцете ти. Предаваш се. Вече можеш.

Налага се.

— Съжалявам — казваш му. Въобще не го мислиш. Това е парола, пропуск за друг ден.

Дишането ти се успокоява. Осъзнаваш какво си направила, колко близо до слънцето си прелетяла току-що. Глупаво, без да помислиш за крилата си и за восъка, който ги крепи.

— Съжалявам — изричаш отново и добавяш и щипка истина: — Не знам какво си мислех.

Той възвръща контрола си над белезниците и те закопчава за рамката на леглото.

Толкова е силно това твое тяло. Не знаеше, че криеш това в себе си. Да го бутнеш така. Да се отбраняваш.

Прокарва пръсти по тила ти, стиска косата ти в стегнат юмрук и дърпа. Главата ти се извива назад. Приближава лицето ти към своето.

— Имаш известна дързост, дявол те взел, знаеш ли?

Не опитвай да кимаш. Не опитвай да се обясняваш. Просто го остави да говори.

— Беше се изгубила. Беше толкова дяволски сама. Аз те намерих. — Скубане. — Аз съм единствената причина да си жива. Знаеш ли какво те чакаше, ако ме нямаше?

Нищо. Рецитираш думите в главата си, за да не те докоснат, когато ги изрече. Щеше да си мъртва.

— Нищо. Щеше да си мъртва.

Не го слушаш. Не го допускаш в съзнанието си.

Пуска косата ти и те бута.

— Съжалявам — казваш отново. Можеш да го повториш петстотин пъти, ако се наложи. Извиненията не ти струват нищо.

— Млъквай. Можеш ли? Можеш ли просто да спреш да дрънкаш поне за една шибана секунда?

Притискаш се към рамката на леглото. Той поклаща глава.

Има си и други планове освен теб. Видяла си снимките. Полароидните фотографии на Емили в мазето му, инструментите в кашоните му и собствената му работна маса.

Беше грешка да го блъснеш. Да го уплашиш така. Не съжаляваш, не и наистина. Обаче трябва да внимаваш.

Толкова си близо.