Стая за гости

38. Жената преди много време

След като брат ти започва да те избягва, записваш да учиш психология. Професорът ти някога е лекувал ветерани с посттравматично стресово разстройство. Един ден обяснява, че травма е, когато се видиш да умираш. Ставаш свидетел на собствената си смърт и това ти се струва толкова истинско, че вече никога не си същият човек.

Не разбираш до момента, в който изведнъж ти става ясно.

Една съботна вечер Джули те убеждава да излезете. Тя си има нова любима. На дансинга я целува пред теб. За първи път приятелката ти — твоята най-добра приятелка, единственият човек, с когото можеш да си представиш, че живееш — е влюбена. Радваш се на този факт като на скъпоценен дар.

Пръстите ти се вкочанясват. Не разбираш веднага какво става. Ето как се развиват нещата: съзнанието ти се замъглява, но не го осъзнаваш, а когато го разбираш, вече е твърде късно. Обзема те странно спокойствие. Носиш се над дансинга, отделена от тълпата с невидим воал. Около всяка светлина се вият сини ореоли. В продължение на няколко минути се чувстваш спокойна, а после изпитваш нещо особено.

Слизаш от дансинга. Оставяш питието си на най-близката маса. Твоето питие — никога не си го оставяла без надзор. Но ръката ти не е била отгоре му през цялото време. Чашата няма капак. Ти танцуваше. Оставила си вратата леко открехната, съвсем леко, колкото някой непознат да се промъкне и да те нарани.

Излизаш навън. Трябва ти полъх студен вятър, арктически студ, за да се съвземеш. Севернякът да хапе бузите ти и да ти напомни, че си жива. Само че вятърът тази вечер е топъл и влажен, а главата ти се пълни с мъглив сироп.

Спираш такси. Изпитваш едновременно шок и облекчение, че си в състояние да го направиш.

Вътре в таксито ту губиш съзнание, ту се съвземаш. Нищо не те боли, но и нищо не е както трябва.

— Господине — казваш на шофьора. — Моля ви, господине.

Поглежда те в огледалото. Не помниш лицето му. Никога няма да си спомниш лицето му.

Молиш го: „Сър, бихте ли се обадили на приятелката ми — мисля, че някой е пуснал нещо в питието ми“. Не вярваш на собствените си думи. Шофьорът на таксито спира — мислиш си, че го прави. Подава ти телефона си.

Набираш номера на Джули толкова бързо, колкото ти е по силите, преди завинаги да излети от ума ти. По-бързо, настоява тялото ти, трябва да се сетиш за всички цифри, преди да изключа. Помисляш си: Изключи се, и тялото ти казва: Да, изключв… и всичко потъва в мрак.

Събуждаш се като в медицинска драма, на легло в спешното отделение. Загриженото лице на Джули е надвесено над теб.

— Чуваш ли ме? — пита те и се оказва, че от известно време си била будна, само че не помниш. На мястото на спомените ти има черна дупка. Никога няма да се запълни. В големия филм на живота ти екранът остава черен за няколко минути. Чувстваш се ограбена, сякаш нещо с голяма стойност ти е било отнето.

Ръце в ръкавици те дърпат за рамото. Трябва да седнеш. Трябва да надигнеш тениската си, за да залепят електроди на гърдите ти. Трябва да подадеш ръка, за да ти вземат кръв за изследвания.

— Не искам кръвни изследвания — казваш им. — Дори и като съм добре, ми прилошава, когато ми вземат кръв.

Настояват и колкото повече им казваш, че не желаеш, толкова повече не те слушат. Довели са те дотук в безсъзнание на носилка, дъхът ти е миришел на алкохол. Нищо от това, което говориш, няма значение.

— Не съм съгласна — казваш. — Не съм съгласна да ми се правят тези изследвания.

Мъж в престилка само завърта очи.

Казваш на Джули, че ще повърнеш. От нищото се появява найлонов плик. Вече е пълен до половината; сигурно и по-рано си повръщала. Избълваш жлъчка. Стомахът ти е празен, но мускулите му продължават да се свиват. Ужасяващи звуци се носят от теб, гърлени, без глас. Повръщаш с такава сила, че коремните ти мускули ще те болят на другия ден.

Между напъните обясняваш какво е станало. Формулираш го по различни начини. Бях дрогирана. В питието ми е имало дрога. Някой е сипал нещо в питието ми. След няколко часа, когато си готова, за да бъдеш изписана, ти подават епикризата. Там пише и винаги ще пише „алкохолно натравяне“. Никой не ти вярва.

Джули вика „Юбер“. В апартамента ти казва, че ще се почувстваш по-добре, след като си вземеш душ.

— Разкарай спомена за болницата от себе си — съветва те.

Измиваш тялото си, но си твърде изтощена, за да си измиеш и косата.

— Утре — казваш на Джули. — Ще го направя утре.

Главата ти докосва възглавницата. Ето го и дисонансът — всичко е нормално, всичко е необикновено. Такъв късмет имаш, че си жива. Такъв късмет е, че спиш в леглото си.

Следващият ден е като в мъгла. Будиш се с главоболие. Дъвчеш геврек. Излизаш на разходка. Има осезаема граница между теб и света. Тук е, но не можеш да го докоснеш. Вече не си сигурна как да съществуваш в него.

Още не го знаеш, но части от теб са отчупени и никога повече няма да се почувстваш цяла.

Още не го знаеш, но това не е най-голямата трагедия в живота ти.

Това е частта, която той не очакваше. Онзи ден в гората той искаше да си изненадана, потресена от самата възможност някой да пожелае да те нарани.

Станалото в клуба те промени. По времето, когато той те намери, единствената останала част от теб беше онази, която знаеше как да оцелява.