Стая за гости

70. Номер девет

Имаше наглостта да изглежда изплашен от мен.

Той. Изплашен. От мен.

Не знам какво очакваше.

Може би си е мислил, че ще съм по-възрастна. Или по-млада.

Кой знае?

Не и аз.

Накарах го да положи усилия. Борих се. Не знаех, че имам такива рефлекси. Те просто ме намериха, когато имах нужда от тях. Когато се надвеси над мен и лакътят ми получи пряк достъп до носа му.

Възползвах се.

Той се наведе бързо, преди да успея да му разбия костта. Но какво влияние само му оказа това иначе незначително нещо. Искрица живот в другия край.

Беше стреснат.

Мисля, че беше по-ядосан на себе си, отколкото на мен. Имам дъщеря, каза ми. Имам… Имам си някого. Наемател. Имам си живот.

Каза ми, че има живот. Не казах, че и аз имам.

Той го знаеше.

А после го направи. Борих се и накрая той все пак го направи. Сякаш бе решил, че съм зла сила и трябва да ме унищожи.

Последното, което си спомням: той, взрян в лицето ми, все едно беше бездна.

Беше се вкопчил в тялото ми, сякаш това беше краят на всичко.