Стая за гости

84. Мей Мичъл

Тя влиза и веднага ти става ясно, че е съсипана. Двете мигом се разпознавате, подобно на подводници, засекли се върху радарите си. Вие сте онези, преживели всичко това.

Дни наред светът те беше сграбчил. Приветстваше те. Към теб се протягаха ръце и те дърпаха. Хора хлипаха, притиснати към слепоочията ти. Дрезгави гласове те уверяваха колко много си им липсвала. Нова къща. Не си в Ню Йорк. Не още. Някои предмети от миналото. Още гласове — лично, по телефона, гласови съобщения, видео обаждания, пощенски картички, пакети с подаръци.

Майка ти, баща ти. Брат ти. Джули. Дори и Мат изпрати имейл, твоето почти гадже. „Надявам се, че си добре — писа ми. — Е, поне доколкото е възможно. Съжалявам, ако това звучи тъпо.“

Нощем гласовете замлъкват. Лежиш в легло, което майка ти твърди, че е твое. Ослушваш се за стъпки в коридора, но долавяш единствено тишина. И все пак слушаш, все се ослушваш, готова нещо да наруши тишината. Успяваш да задремеш едва призори, когато семейството ти се буди, миризмата на кафе изпълва къщата и светът поема стражата.

Сесилия.

През цялото време мислиш за нея. Вестниците твърдят, че е добре, „на сигурно място, поверена на грижите на роднини“. И ченгетата така казват. Всеки ден се обаждаш и те всеки ден ти повтарят едно и също.

Тя дали си върна кучето, питаш на третия ден. Отговарят положително. Един полицай намерил кошчето му, докато претърсвали къщата. Дали кучето на бабата и дядото на детето.

Тя останала при тях, обясни полицаят. Не е сама. Ще се оправи.

Тя ще се оправи.

Имаш нужда да продължат да ти го повтарят. Ако го чуеш достатъчно пъти, може би някой ден ще повярваш.

А сега другата жена е тук. Жената от дневната. Онази, която носеше медальона ти. Емили.

Застанала е в новата къща и може би е единствената, която разбира. Какво е било да живееш в свят, в който той беше в центъра на всичко.

Тя не знае как да съществува. Как да стои, как да говори. Как да гледа майка ти. Как да гледа теб.

Иска прегръдка.

Майка ти опитва да се намеси. Знае, че това те кара да се чувстваш странно, че изпитваш трудности да позволиш да те докосват. Че не обичаш към теб да се промъкват хора. Че не можеш да търпиш да те притискат твърде силно и за прекалено дълго. Че понякога имаш нужда да си сама и нищо не може да се направи, освен да те изчакат да ти мине.

Онова, което майка ти не знае: че тази жена в къщата ѝ е единственият човек, който ти се струва познат от последните дни. Че означава нещо за теб. Че си я видяла тогава и я виждаш и сега. Че тази жена е като теб — тялото ѝ е мост между два свята.

Иска ти се да можеш да я задържиш близо до себе си завинаги. Иска ти се да можеше да остане и двете да си говорите за всичко или да стоите една до друга с часове, без да си казвате нищо.

Хората се опитваха да разберат. Журналистите задаваха въпроси и предаваха отговорите. И полицаите също. Събираха улики, ровеха в миналото, търсеха мотиви и методи, проследяваха стъпките му в опит да открият кои са жените в мазето.

Всички се борят за всяко късче, но никога няма да разберат.

Нея, теб и дъщеря му. И трите ви. Историите ви накуп. Това е най-близкото до истината, до което някой някога ще стигне.

— Мамо — казваш. — Всичко е наред.

Майка ти се отдръпва. Напоследък не ѝ се удава лесно да те оставя на милостта на света.

Другата жена чака, увита в пухкавото бяло палто, което заплашва да я погълне, отдолу се подават дънки и апрески, а кестенявата коса е прибрана под ушанка. Чисто нова. Наскоро купена най-вероятно. Нова вещ за нов живот.

Тя иска прегръдка. Помоли те и сега чака с отпуснати до тялото ръце, а на лицето ѝ вече се е изписало съжаление.

Разтваряш ръце.