Стая за гости

56. Жената в къщата

Връщаш се в спалнята, сякаш тя би могла да те опази.

Ей сега, всеки момент гумите на пикапа му ще изскърцат отзад. Ще се изкачи по стълбите, яростното туп-туп-туп на ботушите му ще е само прелюдия към гнева му.

Ще се материализира, размазан силует в рамката на вратата, и ще се разправи с теб.

Ами тя?

Какво ще ѝ направи?

Трябва да е била тя. Непознатата, оставила онези белези по гърба му. Която е забила ноктите си в плътта му — белег на удоволствие, сега вече го знаеш.

Коя, по дяволите, си ти, Емили, и какво искаш?

А ти — ти, ти. Как можа да я пуснеш да си иде?

Как можа да не ѝ кажеш нищо?

Как можа да не я предупредиш, дявол те взел?

Обвиваш коленете си с ръце. Сесилия все още е в стаята си и пази тишина. Добре. Стой далеч от това, малката. Дръж се далеч от тази гадост и може би ще доживееш да видиш по-добър свят.

Пикап. Ръмжене на двигател, после тишина. Скръц, тряс — вратата откъм страната на шофьора се отваря и затваря. Предната врата.

Кратка тишина. Трополенето на стъпките му. Далечно, после близо, после още по-близо.

Вратата се отваря.

— Какво правиш тук?

Гледа те свита на кълбо до печката, там, където не би трябвало да бъдеш.

— Просто… си почивах — казваш му. Трябва ли веднага да започнеш да му се обясняваш, или да изчакаш да пита?

Решил е, че не го е грижа.

— Тя в стаята си ли е?

Има предвид дъщеря си. Казваш му, че да. Може би иска да разбере дали теренът е чист. Дали може те завлече надолу по стълбите незабелязано.

— Хубаво — отговаря. — Ами добре. Ще бъда в кухнята. Защо не останеш тук до вечеря, щом толкова ти харесва? — Затваря вратата внимателно.

Гърлото ти се стяга. Нямаш представа какво е замислил. Не можеш да разгадаеш мислите му. А способността ти да оцеляваш е зависила най-вече от това. Мислите му са като възел, който си можела да чепкаш, докато го разплетеш.

Миризмата на готвено се носи из цялата къща. Той се провиква от кухнята. Ти и Сесилия се сблъсквате на стълбището. Тя ти дава знак да минеш преди нея.

Баща ѝ поставя вдигащ пара тиган с макарони със сирене в средата на масата и ти подава лъжица за сервиране. На този етап това е мъчение. Спокойното му държание е нещо, което страничен наблюдател би взел за учтиви обноски.

Просто ми дай да разбера, мислиш си. Кажи нещо. Каквото и да е.

Обаче той сяда и пита дъщеря си как е минал денят ѝ. Докато разговарят, го оглеждаш по-добре. Търсиш знаци — напрегнатост в стойката, блясък в очите, адреналин, препускащ из тялото му, както винаги става, след като е убил.

Няма нищо.

Ровичкаш макароните си със сирене, докато той и Сесилия се нахранят. Повтаряш движенията им, разчистваш, следва диванът, телевизорът. И все още очакваш бурята, която така и не идва.

Когато къщата утихва през нощта, той те заключва за радиатора. Тази част не се е променила с коледната ваканция.

Лежиш будна, докато се върне. Ето това е, мислиш си. Чакаш нарежданията му. Ставай, ще ти каже, а после ще те отведе в пикапа и ще го подкара.

Въздишка. Лека усмивка. Захваща се да разкопчава колана си, събува си дънките.

Всичко е както обикновено.

След това си облича дрехите, прокарва ръка през лицето си и потиска прозявка.

Със спокойна увереност пъха едната ти ръка под главата ти, заключва единия край на белезниците около китката ти, а другият за рамката на леглото. Рутинни жестове. Всичко е нормално.

Вратата се затваря след него. Лежиш с отворени очи. Ушите ти звънят.

Той не знае.

Една жена влезе в къщата му и застана насред дневната му. Открадна ключа му. Нахлу във владенията му. А той си няма представа.

Направила го е пред обективите на камерите. Същите, които нищо не пропускат. Същите, които го уведомяват през телефона и за най-леките ти движения.

Предполагаемите му камери. Онези, които си е измислил. Онези, които съществуват само в главата ти.