Стая за гости

2. Емили

Нямам представа дали Ейдън Томас знае името ми. Не бих се подразнила, ако не го знае. Има си по-важни неща за помнене от името на момичето, което два пъти седмично му сипва любимата му черешова кола.

Ейдън Томас не пие. Не и алкохол. Един красив мъж, който не пие, би могъл да е проблем за бармана, но моят език на любовта не е алкохолът; това са хората, седнали на бара ми, оставили се на грижите ми за час или два.

Това не е език, който Ейдън Томас говори свободно. Той е като сърна отстрани на пътя, стои неподвижно, докато минаваш с колата покрай него, готов да се втурне, ако покажеш прекален интерес. Така че го оставям да дойде при мен. Във вторниците и в четвъртъците. Сред морето от редовни посетители той е единственият, когото искам да виждам.

Днес е вторник.

В седем вечерта започвам да гледам към вратата. С едно око следя за него, а с другото — кухнята — главната ми сервитьорка, сомелиера ми, онзи пълен кретен главния готвач. Ръцете ми се движат на автопилот. Един „Сайдкар“, един „Спрайт“, един „Джак Даниълс“ с кола. Вратата се отваря. Не е той. Жената от масата за четирима до вратата е, която трябваше да отиде да премести колата си. Един битер със сода. Нова сламка за детето в дъното. Съобщение от главната сервитьорка: от масата за четирима не харесали пастата. Била студена и с недостатъчно подправки. Оплакванията им са неясни, но са тук, а Кора не възнамерява да изгуби бакшишите си, защото в кухнята не могат да поддържат храната топла. Успокоявам Кора. Казвам ѝ да предаде на готвачите да направят нова паста с някакъв комплимент в знак на извинение. Или да накара Софи, нашата пекарка, да изпрати десерт, ако четиримата клиенти изглеждат като хора, които обичат сладкото. Каквото и да е, само да млъкнат.

Ресторантът е черна дупка от потребности, чудовище, което никога не може да бъде заситено. Баща ми никога не ме е питал; той просто реши, че ще го поема. А после просто умря, защото така правят главните готвачи — съществуването им е размазано петно от жега и хаос само за да те оставят да събереш парченцата.

Притискам пръсти към слепоочията си в опит да прогоня страха.

Може би е заради времето — първата седмица на октомври е, все още ранна есен, но дните стават по-къси, а въздухът — по-студен. Може и нещо друго да е. Но тази вечер всеки провал изглежда като мой собствен.

Вратата се отваря.

Той е.

Нещо в мен се озарява. Радостта се издига като мехурчета, тя е от онзи вид, който ме кара да се чувствам дребна, малко мръсна и може би доста тъпа, но това е най-сладкото усещане, което ресторантът може да предложи, и го приемам. Два пъти седмично го приемам.

Ейдън Томас седи на бара ми мълчаливо. Двамата не си говорим, освен да разменим обичайните учтивости. Това е танц и ние знаем стъпките наизуст. Чаша, ледени кубчета, автомат за напитки, хартиена подложка. Върху нея с винтидж курсив пише „Амандин“. Една черешова кола. Един доволен мъж.

— Благодаря.

Отвръщам с лека усмивка и се старая ръцете ми да са заети. Между задачите — плакнене на шейкъра, подреждане на бурканчета с маслини и лимонени резени — го поглеждам крадешком. Като поема, която знам наизуст, но никога не ми дотяга: сини очи, тъмноруса коса, оформена брадичка. Бръчки под очите, защото си е поживял. Защото е обичал и е губил. А после ръцете му: едната лежи на плота, другата е стиснала чашата му. Здраво.

Силно. Ръце, които могат да разкажат история.

— Емили.

Кора се навежда към бара.

— Какво има сега?

— Ник казва, че трябва да махнем сърлойн стека от менюто.

Потискам въздишката си. Истериите на Ник не са по вина на Кора.

— И защо да го правим?

— Казва, че порциите не са нарязани както трябва и времето за готвене се променя.

Откъсвам поглед от Ейдън и се обръщам към Кора.

— Не твърдя, че е прав — добавя тя. — Той просто… ме помоли да ти кажа.

По всяко друго време щях да оставя бара и сама да се оправя с Ник. Но той няма да ми отнеме този момент.

— Кажи му, че посланието му е прието.

Кора чака останалото. Наясно е като мен, че „посланието е прието“ не означава, че на Ник ще му се размине.

— Кажи му, че ако получим някакви оплаквания за стека, лично ще се заема с тях. Обещавам. Ще поема цялата вина. Сърлойнгейт ще е мое бреме. Кажи му, че тази вечер всички хвалят храната. И добави, че трябва да се тревожи по-малко за стека и повече за сервиза, ако хората му продължат да дават студена храна.

Кора вдига ръце, сякаш казва: „Добре де, добре“. Отправя се към кухнята.

Този път си позволявам въздишка. Каня се да обърна внимание на няколко чаши за мартини, които имат нужда от подсушаване, когато усещам нечий поглед.

Ейдън.

Гледа ме през бара с лека усмивка.

— „Сърлойнгейт“, а?

По дяволите. Чул е.

Насилвам се да се изкикотя.

— Извинявам се за това.

Поклаща глава и отпива от черешовата си кола.

— Няма нужда да се извиняваш — казва ми.

Също му се усмихвам и се съсредоточавам върху чашите за мартини, но този път наистина. С ъгълчето на окото си виждам как Ейдън довършва колата си. Хореографията ни отново започва: килване на главата, за да поиска сметката си. Вдигната набързо ръка за сбогуване.

И просто ей така най-хубавата част от деня ми е приключила.

Взимам парите на Ейдън — два долара бакшиш както винаги — и празната му чаша. И едва когато почиствам бара, го забелязвам: засечка, промяна в добре усвоеното ни па-дьо-дьо.

Подложката му. Хартиената, която поставих под питието му. Сега би трябвало да е моментът да я изхвърля в кошчето, но не мога да я намеря.

Може би е паднала? Отивам от другата страна на бара и поглеждам под стола, където той седя само допреди няколко минути. Нищо.

Това е най-странното нещо, но няма съмнение. Подложката я няма.