Стая за гости

64. Жената под къщата

Не можеш да избягаш. Не си достатъчно силна, за да тичаш. Но можеш да се движиш из къщата и в спалнята. Можеш да вършиш различни неща, когато дъщеря му не гледа. Можеш да се подготвяш.

Какво си спомняш за раздвижването на тялото? Ровиш се из спомени за времената, когато си била навън и си тичала. Тренировъчни планове, бързо бягане през седмицата и продължително тичане през уикендите. Безполезно. Трябва ти другата част, която толкова често пропускаше, защото тялото ти те беше убедило, че тя не ти трябва. Комбинираните упражнения. Движения, които укрепват краката, гърба и корема ти.

Когато най-сетне го няма, опитваш в спалнята. Най-лесното упражнение, което си спомняш: клекове. Едно, две, три, десет. Усещането е чуждо — пулсирането в бедрата, паренето отзад в прасците. И като стана дума за тях, повдигане на прасците. Опитваш и това. Сърцето ти бие по-бързо. За първи път от години не от страх или тревожно очакване. Сърцето ти бие по-бързо, защото тялото ти му нарежда да го прави.

Всичко това ти принадлежи. Крайниците ти и нещата, които ги караш да правят. Извивката на гръбнака ти, докато лежиш на пода и правиш коремни преси. Болката в бицепсите ти, докато държиш „То“ на ръка разстояние — най-дебелата книга в колекцията ти и не тежи много, но задържаш тази позиция достатъчно дълго, за да започнеш да изпитваш парене в раменете. Още нещо твое: болката в китките ти, когато опитваш лицеви опори. Сухотата в устата ти, лепнещата ти от пот шия.

Докато се върне, потта по дрехите ти ще е изсъхнала. Пламналото ти лице ще е угаснало. Той няма да разбере. Дори и ако го направиш утре, а после и вдругиден. Това ще остане твое и само твое.

Когато ръцете ти се разтреперват и краката ти те умоляват за почивка, се връщаш долу в мазето. Преодоляваш ключалката с помощта на безопасната игла. За кой ли път очакваш да те провали. За кой ли път иглата ти доказва, че грешиш. Пъхаш я в задния си джоб и продължаваш.

Намираш пистолета. Не можеш да разбереш дали е зареден. Не знаеш къде е предпазителят. Трябва ли да знаеш това? Нямаш представа. За пистолетите знаеш само онова, което си видяла във филмите, но дори и ти знаеш, че във филмите всичко е погрешно. В истинския живот ще пропуснеш целта, ако ти липсва опит; в истинския живот си нямаш представа какво правиш.

Ровиш в кашона, преместваш чук, ловджийски нож, скиорски ръкавици, въже. Намираш правоъгълни парчета от черен метал, едно, две, три. Пълнители. Куршумите проблясват през дупките отстрани. Няма как да знаеш дали това са много, или малко муниции. Можеш единствено да се надяваш, че ще са достатъчно за каквото и да е, което накрая ще направиш.

Ако имаше телефон или лаптоп, щеше да потърсиш. В рамките на един или два обучителни клипа щеше да се научиш как да зареждаш пистолет. Вероятно би могла да се научиш и да стреляш, как да се целиш, кога да дръпнеш спусъка и как да се предпазиш от отката.

Ще трябва да се научиш сама. Нищо не знаеш, но това е пистолет, а не квантова физика. Ще трябва да се върнеш и да обмислиш нещата.

Още снимки в хартиен плик. Пак полароидни, отделно от първата купчина, но в сходен стил. Снимани отдалеч, без жертвата да знае. Преглеждаш ги. Кестенява коса и бледа кожа. Бяло палто. Моменти от ежедневието: качва се и слиза от хонда „Сивик“, влиза в ресторант. Снимките са размазани, но различаваш силуета, бар и алена престилка.

Една чиста снимка подобно на астероид, забиващ се в земята. Лицето ѝ. Хубавото ѝ лице. Познаваш я. Разбира се, че я познаваш. Видя я точно тук, в тази къща.

Това е жената от дневната. Онази, която носеше медальона ти.

Тя е проект. Мишена.

Между полароидните снимки е пъхнат картонен кръг, върху който с шантав курсив е написано „Амандин“. „Амандин“ като ресторанта, който видя в деня, когато те изведе с колата. Подложка. Трябва да е ходил там и да я е пъхнал в джоба си. Късче от света ѝ, тайно внесен в неговия. Подобно на трофеите, които взимаше от другите жени и ти ги даваше. Книгите ти, празния портфейл, стрес топката. Всичките откраднати.

Трябва да продължиш напред. Заради нея, заради теб и заради всички останали като теб.

В дъното на кашона, пъхнати в ъгъла, намираш три малки книжки. Виждаш, че това са пътеводители. „Тайните на долината Хъдсън“, „Отвъд Хъдсън“, „Скритите съкровища на север“. И в трите една глава е отбелязана с подгънато ъгълче на страницата.

Името на град. Седем букви, завършва на и според пътеводителите. Това трябва да е. Градът, неговият град. Този град.

Карта. Малко драсканици, нищо драматично. Няма хикс, който да отбелязва новата къща, няма хикс и на старата. Няма шифър, подсказващ жертвите му, нито геометрична форма, съединяваща убитите. Само пътища и населени места, зелени пространства и сини линии.

Някъде в средата, почти скрита в гънката, има мъничка бяла фигурка — символ за местна забележителност, твърди легендата в долния ляв ъгъл. Примижаваш. Колко време е минало от последния ти очен преглед? Колко време тялото ти се е носело през времето и всяка част от теб е остарявала по-бързо от нормалното?

„Кладенец за желания“. Така пише с малки черни букви до номера на страница с повече информация. Отгръщаш на това място. До историята на кладенеца — изграден преди векове и посещаван от семейства, пожелаващи си добра реколта и здрави деца — има снимки.

Натрошени камъни. Ръждясала верига. Навсякъде е прорасъл мъх, дори и на места, където не би трябвало да е възможно.

Това е кладенецът. Същият, който подминахте онзи ден с пикапа, докато пътувахте към центъра на града и обратно. Точно до кравите. Точно до „Братя касапи“.

Съсредоточи се. Потърси мащаба на картата. Намери го. Пресметни. По-бързо. Хайде де, сега. Можеш ли да бягаш до толкова далеч? Може би. Нямаш представа на какво е способно тялото ти.

Съсредоточи се. Погледни картата. Трябва да разбереш. Сега. Бързо. Спомни си извивките и завоите, ляво, ляво, дясно и право напред покрай добитъка на „Братя касапи“. Обърни. Приложи върху картата. Намали, сега увеличи мащаба. Ето къде си.

Сега знаеш. Сега вече си сигурна.

Още нещо. На гърба на единия пътеводител — „Тайните на долината Хъдсън“. Списък, нахвърлен върху лист хартия, сгънат и скрит. Имена. Адреси. Време. Работни длъжности. Хартията е дебела и жълта, мастилото е пурпурно. Написал го е отдавна. Вероятно когато се е преместил тук с жена си и може би и с детето. Когато е превърнал града в свой проект, когато го е превърнал в лична площадка за игра. Място, където ще живее, без да го подозират, а светът ще му е по мярка.

Наблюдавал е, изучавал е абсолютно всеки толкова време. Създавал си е място, където ще му се разминава.

Стигнала си до дъното на кашона.

Върни всичко така, както си го намерила. Провери, после провери отново.

Звук от горе. Глас.

— Рейчъл?

Мамка му. Мамка му. Не е бащата, дъщерята е. Стой мирна. Тя не знае къде си. Ами ако слезе, за да те потърси? Натрупай отново кашоните един върху друг. Избърши ръце в дънките си. Огледай се и намери нещо — извинение, идея, каквото и да е.

Вратата в горната част на стълбището се отваря. За няколко секунди вече е долу до теб.

Може ли да ги усети, тайните на баща си, носещи се като изпарения във въздуха? Може ли да чуе гласовете на жените, които шепнат в мрака и те умоляват, умоляват нея, умоляват всеки, който би се вслушал, да не ги забравя?

— Ей — казва тя, — търсех те.

Е, намери ме, иска ти се да ѝ кажеш, само дето не можеш да говориш.

— Искаш ли да дойдеш с мен да разходим кучето? — пита ме. — Тъкмо се канех да изляза. Няма да ходим далеч, само до водата и обратно.

Водата. Предполагаш, че има предвид Хъдсън, ако можеш да се довериш на пътеводителите и картата. Същата река, покрай която някога тичаше в големия град.

— О, благодаря — казваш ѝ, — но не мога. Имам, такова, малко работа. Горе.

— Добре — отговаря ми. — Нямаш грижи. — Млъква и се оглежда. — Търсиш ли нещо?

Замисляш се.

— Да. Трябваха ми… батерии, не можах да намеря и ми хрумна да погледна тук. Но всичко е наред. Няма проблеми. Не ми е спешно. Няма защо да се притесняваш за това.

Тя се обляга на градинския стол.

— И аз слизам тук, знаеш ли? — Гласът ѝ е шепот.

— Наистина ли? — питаш.

— Да. През нощта. Просто… държим някои от нещата на мама тук долу.

Не казвай нищо. Остави я да говори. Тя има нужда някой да я изслуша.

— Глупаво е — продължава. — Обаче ми липсва миризмата ѝ. И други неща също, но си имаме снимки и филмчета. Миризмата ѝ обаче е по-трудно да се намери. Така че понякога слизам тук и взимам някой от старите ѝ пуловери, и просто… си седя известно време с него. — Поглежда те. — Много тъпо, а?

— Не мисля така — казваш ѝ. — Тя просто ти липсва.

Онова, което не казваш: в дните, след като баща ѝ те взе, не можеше да мислиш за майка си, без да забравяш как се диша. Наложи ти се изобщо да спреш да мислиш за семейството си, защото твърде много те болеше и не можеше да си позволиш да се разпаднеш.

— Татко не бива да знае — казва тя. — Няма да разбере. Или пък ще разбере, обаче това ще го нарани. Така че слизам тук през нощта, когато той спи.

— През нощта ли? — питаш.

— Да — отговаря, забила поглед в пода. — Чакам него — всички всъщност — да заспите. Тогава тръгвам. Опитвам да пазя тишина, но знам, че на няколко пъти ме чу. Веднъж ме пита. Казах му, че съм ходила до тоалетната.

Думите се изливат от нея, сякаш от доста време ѝ е тежало на съвестта.

— Трябва да крада ключа — обяснява, а гласът ѝ е толкова тих, че се налага да притаиш дъх, за да я чуваш. — Всеки път. — Поклаща глава. — Не ми харесва да го правя, но вечер той го оставя в джоба на палтото си. Няма представа, че знам. Не обича хората да пипат нещата му.

Преди да успееш да отвориш уста, ти задава въпрос:

— А ти как влезе тук?

Спираш се на най-лесната лъжа.

— Беше отключено — отговаряш. — Предполагам, че е забравил.

Сдържаш дъха си за секунда. Може би лъжата е прекалена. Може би тя ще те разобличи. Но вместо това завърта очи.

— Еха. Сериозно? — Кимаш, а изражението ти е непроницаемо. — Сигурно е бил разсеян — допуска тя.

Каниш се да кажеш, че да, наистина е така, баща ѝ е зает човек, просто няма как да помни всяка незначителна подробност, но Сесилия заговаря отново. Има още неща за казване, изповеди, които да направи, по-належащи проблеми от ключалки и това дали баща ѝ се сеща да ги използва.

— Налага се да сменям лепенките — продължава. — На кашоните. Всеки път. Изхвърлям старите в училище, за да не ги види.

Искаш да ѝ кажеш, че всичко е наред — ключът, тиксото, всичко. Искаш да ѝ зададеш повече въпроси за ключовете и местата, където баща ѝ ги крие.

Тя обаче не е приключила.

— Не искам да го нараня — казва ти.

— Татко си ли имаш предвид?

— Аха.

Обмисляш това, което току-що ти е казала. Идва тук нощем, когато всички спят — или поне тя така си мисли. Когато вярва, че никой не може да я чуе.

Стъпките. В коридора, през нощта. Мислеше, че е той. Че я наранява. Имаше логика да постъпва така. Беше убедена, че той разрушава всичко, до което се докосне.

Нима си грешала? Нима през цялото време е била тя, едно момиче, навестяващо призрака на майка си в мазето?

— Наистина сте си близки двамата, нали? — питаш я. — Тоест, изглежда, че между двама ви има силна връзка. Логично е.

Кима. Все още не те поглежда.

— Да — отговаря. — Сега сме си само двамата. Не е съвършен, но то и аз не съм. А той се старае. Толкова се старае да ми е достатъчен, разбираш ли?

Кимаш.

Тук има нещо. Толкова истинско, колкото е старият ти кашмирен пуловер под пръстите ти, толкова грубо и тежко, колкото е пистолетът в дланта ти.

Това е повече от лоялност, повече от чувството за дълг, което децата изпитват към родителите.

То е силно и не би могла да го строшиш, дори и да ти се иска.