Стая за гости

12. Номер две

Той беше сгоден.

А това беше първото, което ми каза. След като затворих магазина. След като поиска парите от касата. След като разбрах, че парите не бяха единственото, което желае.

Каза го, докато взимаше пръстена ми. Мислеше си за бижута, понеже наскоро се бил сгодил.

За чудесна жена, каза ми.

Друга негова особеност: биваше го с възлите. „Виждаш ли това? — запита ме, след като завърза ръцете ми пред мен. — Това е възел осмица. Няма да се развърже, ако дърпаш. Дърпането само го затяга. Така че не опитвай. Изобщо не опитвай, мамка му.“

Опитах, когато не гледаше. Но характерното за този мъж беше, че не лъжеше. Възелът му така и не се развърза.

Последното, което научих: беше подготвен. Мисля, че го е правил и преди. В него имаше увереност, решителност. Спокоен дори когато не се съобразих с плана му. Защото знаеше, че най-накрая ще го направя. Знаеше, че светът ще се преклони пред волята му.

Той — и това беше последното, което си помислих — беше като воин. Като някой, който знае, че не е свършило, докато другата страна не спре да се гърчи.