Стая за гости

33. Жената в къщата

Казва ти как да излъжеш Сесилия за Деня на благодарността.

— Кажи ѝ, че няма да се виждаш със семейството ти — инструктира те една нощ. — Кажи ѝ, че пътуват. Че през целия си живот са се трудили здравата и сега всеки празник го прекарват на круизен кораб.

Сесилия не се интересува особено от плановете ти за Деня на благодарността. Разказва ти за нещата, които е правила с майка си по това време на годината. Татко ѝ готвел през повечето вечери, но Денят на благодарността бил на мама, казва тя. Имала специална рецепта за саламура, картофено пюре със съвсем малко люспи от картофите, бисквити с парченца карамел, които печели заедно и носели на съседите.

Баща ѝ скърца със зъби, докато тя си спомня. В него се долавя скованост и напрежение в раменете му. Той е баща. Той е самотен родител.

В празничната вечер се старае. В общи линии. Нарежда масата, вместо обичайните хартиени салфетки слага платнени, пъхнати в халки с формата на пуйка, които Сесилия е направила преди много време. Оранжеви свещи, златисти хартиени чинии с червени ръбове.

Вместо пуйка пече гъска. Един колега от работата му я хванал сам, казва той. Замразил я и му я продал преди няколко дни. Жлъчка се надига в гърлото ти. Побутваш месото в чинията си, бяло и разкъсано. Насилваш се да дъвчеш и преглъщаш, дъвчеш и преглъщаш. Не ти се получава естествено да се храниш със създание, заловено и убито в гората.

Моркови с розмарин. Малки картофчета. Боровинков сос от консерва, точно както го обича Сесилия. Той се старае. Това е неговото момиченце и той има нуждата тя да го обича. Тя му трябва послушна, сляпа, обожаваща го. Трябва да вижда всичко, което той върши, за да я направи щастлива.

След вечерята има филм. Сесилия не си пада по празничните класики.

Нито пък ти. Никой няма настроение за големи щастливи семейства.

Сесилия прехвърля предложенията. Спира се на коледна романтична комедия. Млада английска актриса играе жена, изгубила контрол над живота си, с безперспективна работа, отчуждена от сестра си. Появява се мъж, който явно е ангел, върнал се от смъртта, за да я спаси. Води я на приключения из Лондон, показва ѝ всички странни и очарователни неща, които е пропуснала.

„Казвал ли ти е някой — пита младата английска актриса, докато следва ангела по тъмна уличка, — че в теб има нещо, което леко напомня за сериен убиец?“ Красивият ангел ѝ казва „Не, във всеки случай не повече от веднъж“. Репликата кара Сесилия да се засмее. Баща ѝ не реагира. Може би дори не е чул. Може би пише съобщение. Не знаеш. Съсредоточаваш се върху екрана.

Спомените те отнасят към първия Ден на благодарността, след като те взе. Някъде по това време разбра, че дълго ще си в това положение. Че времето ти в бараката ще се измерва с години, не с месеци. Опитваше се да не си представяш семейството си — родителите ти на масата за вечеря, преструвайки се, че всичко е наред. Брат ти дали е дошъл от Мейн, или изобщо е прескочил празниците?

Преди беше част от цялото. Толкова често си ги сплотявала — баща ти, майка ти, брат ти. Разведрявала си настроението след кавга, носила си у дома добри оценки, весели новини, материали за семейната коледна картичка. Дали са продължили без теб? Или семейството ти се е разпръснало, връзките са се разпаднали, както често става с хората след ужасна загуба?

— По дяволите. — Вдига очи от телефона си. Присвива ги. — Трябва да изляза за секунда. — Думите му заглушават филма. — Стой тук.

Уж говори на Сесилия, но знаеш, че има предвид теб. Телефонът му избръмчава. Поглежда го, след това отново вдига глава.

— Веднага се връщам. Само ще взема нещо.

Пише бързо, след това оставя телефона си на страничната облегалка на фотьойла си, за да си обуе ботушите. Сесилия натиска пауза на филма.

— Какво става?

Той вдига очи, обул е единия си ботуш, а другият е в ръката му.

— Нищо. Просто приятел, който иска да ми даде нещо.

Изражението му е същото както през онази нощ, когато те доведе в къщата, когато гласът на дъщеря му се дочу от другия край на коридора. Толкова необичайно е да го виждаш такъв. Хванат неподготвен, борейки се да опази двата си живота да не се сблъскат помежду си.

— Веднага се връщам. — Взима ключовете от къщата. — Няма да отида далеч. — Бавно и преднамерено добавя за теб: — Точно зад ъгъла ще съм. — Посочва към неизвестно място на запад от къщата. — Няма да ме има само няколко минути.

Сесилия му маха разсеяно, нетърпелива отново да пусне филма. Ти кимаш леко на баща ѝ.

По-скоро тича, отколкото да върви към вратата, и след като те поглежда за последно, излиза. Ключалката изщраква отвън, безполезна предпазна мярка, за да задържи натрапниците отвън, но не и — напълно съзнаваш това — някого да напусне къщата.

Мислите ти бушуват в главата. Пърхат около теб като комари, хленчат, твърде бързи са за теб. Пресягаш се да ги уловиш, опитваш се да ги разгледаш една по една.

Няма го. Не и за дълго, каза, но го няма. Само двете сте. Ти и Сесилия. Помръдваш на дивана, в стомаха си чувстваш тежест, когато го виждаш.

Телефона му.

Толкова бързаше да излезе, че е оставил телефона си на страничната облегалка.

Оглеждаш се. Ключът от пикапа му виси до вратата. Ами той? Къде е той?

Ако излезеш — ако опиташ да прибягаш до пикапа — дали ще те види?

Сесилия се сгушва до теб. Бориш се да останеш съсредоточена. Мозъкът ти гази из царевично брашно, плува в меласа. Можеш ли да я оставиш?

В гърдите ти се стяга юмрук.

Остана заради нея. В деня, когато той не те заключи добре. Каза си, че оставаш заради камерите. Защото не си сигурна. Защото си изплашена. Но би могла да намериш увереност. Би могла да намериш смелост.

Беше заради момичето. Остана заради момичето. Сега го знаеш.

По какъвто и начин да успееш да се измъкнеш оттук, той трябва да включва и нея. Искаш да е в безопасност. Искаш постоянно да е пред очите ти.

Точно преди да излезе, баща ѝ посочи на запад. През първата нощ, когато те доведе в къщата, дойдохте от обратната посока. Мислиш. Трябва да се довериш на спомените си за пътя, за следите от гуми, за посоката, от която допускаш, че сте дошли. Би могла да потеглиш на изток и да следваш същите пътища. Той те накара да затвориш очи, но ти усещаше под себе си плавния ход на пикапа, което означаваше асфалт.

Чакаше го да сбърка. Внимаваше.

Чакаше, за да си сигурна.

Трябва да е сега.

Ако не избягаш сега — когато го няма, с телефона му и ключовете за колата в ръцете ти и с очертанията на план за бягство — тогава кога?

Ушите ти започват да бучат. Колко време похаби, за да мислиш това — две минути, три? Трябва да е сега.

Можеш да си у дома за Коледа. Това накланя везните. Последната мисъл, която ти е трябвала, за да те тласне отвъд ръба. Взимаш дистанционното и натискаш пауза на филма. Сесилия надига вежди към теб, сякаш те пита: „Има ли проблем?“.

Не знаеш как да ѝ го кажеш. Как да ѝ кажеш, че и двете трябва да вървите. Че има неща, които ти знаеш, а тя не, и че трябва да ти се довери.

И ти трябва да ѝ се довериш.

— Трябва да изляза — казваш ѝ. — Да се разходя.

Тя се намръщва.

— Сега ли?

— Да. — Преглъщаш. Опитваш се да говориш с ясния и уверен тон на жена, която постоянно ходи на разходка, която е паркирала колата си точно зад ъгъла. — Просто си спомних… нещо. Трябва да вървя. — Звучи толкова истинско в устата ти, трябва да вървя, трябва да вървя, трябва да вървя. — Няма да се бавя.

Тя свива рамене. Осъзнаваш, че е свикнала на това, свикнала е възрастните да се измъкват по всяко време на нощта, да изчезват по неясни причини, да се връщат все едно това е най-естественото нещо на света.

И тогава ѝ казваш.

— Трябва да дойдеш с мен.

Челото ѝ се смръщва. Прилича на него, когато е ядосан. Когато му говориш или му искаш различни неща. Тя е Сесилия. Тя е дъщеря на баща си.

— Просто ела с мен — казваш.

Тя отново извръща лице към екрана.

— Не мога, наистина. Трябва да кажа на татко. А и все пак, има филм.

Толкова е сладка, толкова е възпитана. Заобикаля темата, щади чувствата ти. Измисля извинения, вместо да каже очевидното: Не мога да изчезна с една непозната в нощта.

— Всичко е наред — казваш ѝ. — Татко ти няма да има против.

Намръщва се. Лъжеш и тя го знае.

Настояваш.

— Всичко ще е наред.

Нямаш доводи, с които да я убедиш, нямаш и време да измислиш такива. Той може да се върне всеки момент.

Трябва да вървиш.

— Хайде.

Ставаш. Тя не помръдва. На тринайсет е. Не на десет, не на шест. Няма да те последва само защото ти си ѝ наредила.

Сръчкваш я.

— Да вървим.

Тя леко се отдръпва. Дразниш я, плашиш я. Иска да я оставиш на мира.

Сега не е време да отстъпваш. После ще обясняваш. Засега единственото, което трябва да знае, е, че си на нейна страна и че животът ще е по-хубав, ако те последва.

— Няма за какво да се тревожиш. Просто разходка. Нали? Само отиваме на разходка.

Искаш да я успокоиш, но в гласа ти има нотка, която звучи плашещо. Започваш да губиш търпение.

Дали пък да не избягаш сама?

Ако не ти позволява да я спасиш, дали ще спасиш себе си, без да погледнеш назад?

Последен опит.

Сядаш отново до нея. Поглеждаш в очите, които са наполовина неговите.

— Чуй ме. — Говориш ниско, дъхът ти е горещ и влажен като мъгла по невидим прозорец. — Няма нищо. Само малко пътешествие. Всичко е наред, да знаеш. Нормално е да прекарваш време без него. Нормално е да искаш това.

Тя се свива на кълбо, а ръцете обгръщат краката ѝ.

— Не знаеш какво говориш.

Не искаш да ѝ споделяш теориите си за онова, което става нощем. Знаеш, че може да грешиш. Знаеш, че нищо не знаеш.

Стараеш се да звучиш колкото се може по-нежно.

— И аз обичах да прекарвам време с родителите си — казваш. — Като бях на твоята възраст. — Гърлото ти се стяга. Тя е тук и те спира, залепила те е като мида за скала. Трябва да се изтръгнеш от тази къща. Да я изтръгнеш от него. Да я изчоплиш като стрида, едно издърпване и отваряш черупката, освобождаваш нишките.

— И аз обичах родителите си — казваш ѝ. — Още ги обичам. И аз ги обичам. Но няма проблем да си отделна личност. Няма проблем да го оставиш. Само за малко.

Тя надига поглед към теб. Бузите ѝ са пламнали, а очите са потъмнели от гняв. Момичето на татко.

— Не разбираш. Ти нищо не разбираш. — Струва ѝ усилие да е лоша с теб. Тревожно свива пръсти в юмруци, бели кокалчета и алена кожа. — Нямаш представа какво е. — Поглежда тавана и сърцето ти се разбива на безброй парченца. Тя сдържа сълзите си. — Никой не знае — казва ти. Гласът ѝ трепери като падащ от небето самолет. — Никой не разбира.

— Слушай. — Трябва да го кажеш. Трябва да опиташ. — Знам, разбираш ли? Знам какво ти причинява.

Тя те гледа неразбиращо.

— Какво?

Нямаш какво повече да направиш, за да я заблудиш. Това умно момиче е яростно лоялно. Единственото, което иска, е да обича да бъде обичана. А ти си я притиснала в ъгъла. Караш я да избира и тя те ненавижда заради това. Не я виниш.

Всяка частица от теб те дърпа към външния свят, всяка частица от теб те дърпа към нея.

Не можеш да го направиш. Колкото и да ти се иска да можеш, няма как да тръгнеш без нея.

Трябва да избереш заради нея.

— Добре. — Изправяш се. Хващаш ръката ѝ и започваш да дърпаш. — Да вървим.

Опитваш се да придадеш на гласа си тежестта на авторитета. Опитваш се да не стискаш твърде силно, да я дърпаш така, че да не нараниш рамото ѝ. Не искаш да я нараниш. Нито сега, нито никога.

Отчасти успяваш. Принуждаваш я да стане от дивана. Но тя се съпротивлява, дърпа се в обратната посока.

— Какво правиш?

Тонът ѝ е по-скоро гневен, отколкото уплашен. Стискаш другата ѝ ръка с лявата си длан и удвояваш усилията си.

По-силна си, отколкото си мислела. Може да е заради всичката храна, която си изяла. Може би мускулите ти са се заздравили. Може би вече не си толкова уязвима. Най-вероятно е адреналинът, който тече във вените ти, притеглянето на нощта отвън, зовът на асфалта, по който скоро ще караш.

Събираш сили и отново дърпаш ръцете ѝ. Става нещо не както трябва, погрешна преценка — глезенът ѝ се блъска шумно в масичката за кафе. В погледа ѝ се чете такова обвинение в предателство, че се налага да извърнеш очи. Наранила си момичето. Последното нещо, най-последното нещо, което си искала да сториш в този живот и във всички, които предстоят.

Преди да успееш да се извиниш, в къщата се понася звук, наранен и първичен. Сякаш собственият ти гняв и болка, натрупали се за пет години, минават от кожата ти към нея като електрически поток. Тя крещи и крещи, и крещи. Устата ѝ е широко отворена, очите ѝ са здраво стиснати, тя го прави по-силно, по-дълго и с повече ярост, отколкото някога си чувала. Искаш да спре и все още си с нея, толкова близо до нея в този миг. Когато мислиш, че ще ѝ свърши въздухът, нещо в нея се отваря, нов приток на въздух, и тя започва отново. Крещи така, че те ужасява, но в същото време тайно, мимолетно те освобождава. Крещи достатъчно и за двете ви.