Стая за гости

28. Емили

Той е част от живота ми. Не съм сигурна как стана това, но е така и изглежда, се чувства добре.

Съобщението ми за червеноопашатия мишелов нарасна като лавина по най-красивия начин. Така и не спряхме да си пишем. Сега си говорим по цял ден. Когато съм на работа, държа телефона в предния джоб на престилката си. Проверявам го между клиентите, под бара. Проверявам го в тоалетната. Проверявам го на задната седалка на колата на Ерик. Проверявам го, докато си мия зъбите, преди да си легна, и той е първото, което проверявам сутрин. Най-скорошните му съобщения неспирно се въртят в съзнанието ми.

Първоначално от червеноопашатите мишелови преминахме към други грабливи птици и най-сетне към останалата част от фауната на долината на Хъдсън. Разширихме хоризонтите си, за да обхванем работата, града, храната, времето. Той ми изпраща снимки на интересни птици. Разменяме си рецепти. Пита ме как съм всяка сутрин, а всяка вечер ми пожелава „лека нощ“. Иска да знае как се държат с мен в ресторанта. Иска да знае как се справям. Чул, че работата е брутална. Надява се, че съм добре. Казвам му за съня си — поредица от врати в тъмен коридор, всичките заключени. Търси значението му в интернет.

— Затворените врати — казва ми — явно означават, че някой или нещо стои на пътя ти. Отворената врата, от друга страна, би означавала нов етап в живота ти, положителна промяна. Сигурна ли си, че всички врати са били затворени?

Изписва думите цели. Не пише „2“ вместо „две“, „нз“ вместо „не знам“ и „бл“ вместо „благодаря“. Изреченията му започват с главни букви и свършват с точки. Използва емотикони умерено, рядкото усмихнато човече е заредено със специално значение.

Има неща, за които не говори, а аз не знам как да повдигна темата. Съпругата му. Дъщеря му. Въпросите ми все са общи: „Как си? Как мина денят ти?“. Вратата е отворена. Ако иска да говори, ще го направи.

Идва в бара във вторник и в четвъртък както обикновено. Приготвям му върджин „Олд фешънд“. Винаги, когато имам време, разговаряме. Не сме толкова приказливи, когато сме лице в лице, телата ни наваксват с интимността, която сме развили, разменяйки си съобщения.

Невинаги отговаря бързо на съобщенията ми. Може да минат час, два или три без отговор. Междувременно препрочитам съобщенията, претърсвам всяка дума за възможността от недоразумение. Точно по времето, когато съм убедена, че съм съсипала всичко, той ми пише отново. Приятелски. Открито.

В ресторанта бързо отивам в кухнята за маслини, чиста лъжица, нещо за хапване и се забавям на връщане. Наблюдавам го, красивия мъж на стола до бара.

Присъствието му ме въодушевява. Вървя с вдигната глава, а гърбът ми е по-изправен. Гласът ми се извисява уверено и прилежно заглъхва в края на изреченията ми. Нося го, неизбежността на това тайно течение между нас, подобно на амулет за късмет. През цялото време е притиснат към сърцето ми.

Нуждаех се от това. Тази допълнителна енергия в походката ми, това малко чудо. Толкова много се нуждаех от него.

Градът все още се вълнува от изчезването на жената. Била от района. Всеки познава някой, който я познава. Не е открита. Никой не го изрича, но го знаем. Просто сме наясно. Знаем, че когато бъде намерена — ако изобщо я намерят — няма да е жива.

Хората са малко по-мили помежду си. На улицата, в магазините, дори в ресторанта. Има мекота в общуването ни, макар накрая всичко да свършва там, където започва кухнята. Но хората се опитват. Дори и Ник посвоему. Помага, така че не сме прекалено заети. Денят на благодарността чука на вратата и градът е започнал да се опразва. Местните си взимат дълги уикенди, пътуват, за да посетят семействата си, оставят се да бъдат увлечени в празничните си програми. Скоро ще започне най-лудият период от годината, но засега нещата са притеснително спокойни. Затишие пред буря.

Тази вечер обслужването приключва рано. Заключвам вратата след последните ни клиенти — родители, опитващи се да накарат децата си да си легнат преди десет. Ерик раздига останалите чинии. Кора вече застила чисти покривки и блестящи сребърни прибори за утре. Ник се суети в кухнята и събира мръсни тигани, щипки и шпатули.

Софи стърже няколко тави за кейк с цялата енергия, която ѝ е останала. Обикалям салона, за да събера използваните чаши.

Бръмчене в престилката ми. Оставям закръглена винена чаша и проверявам телефона си.

Петък е. Не е вторник, нито четвъртък. Дойде вчера в изпълнение на обичайната си програма. А сега иска още.

Поглеждам кухнята. Ерик и Софи почти са приключили със съдовете. Ник е взел кърпа и им помага да изсушат всичко. Кора си брои бакшишите.

„Пропусна — пиша му. — Но може и да успея да те вмъкна. Само ми дай… 20-30 минути? Може да получиш питие в извънработно време.“ Отвръща ми със: „За мен е чест“ и усмихната емотиконка в края.

Влизам в кухнята, а три чаши за вино стърчат между пръстите ми.

— Момчета. — Ник и Ерик вдигат очи. — Аз мога да затворя. Остават ми още няколко чаши за полиране, но не ми пречи. А вие си тръгвайте, всички.

След петнайсет минути всичко е на мое разположение. Пикапът му спира отвън. Престилката ми отново избръмчава.

Поемам си дълбоко дъх, преди да отговоря.

Когато отивам да отключа вратата, го заварвам да чака с ръце в джобовете, косата му се вее изпод ушанката. Брадичката му е пъхната в дебел вълнен шал, но лицето му е достатъчно открито, за да видя усмивката му.

— Влизай.

Сакът му отново е тук и подскача на бедрото му с всяка стъпка. Потреперва, докато сваля ципа на палтото си, и разтрива ръце, преди да се настани на обичайния си стол край бара. Сакът лежи в краката му като послушно куче. Започвам да забърквам питието му. Обгърнати сме от тишина. Тя е приятна, от онзи вид, който разцъфва между двама души, на които не им е необходимо да си говорят постоянно.

Разбърквам питието му и го завършвам с черешка.

— Е, как беше тази вечер? — пита ме.

— О, нали знаеш. Не много натоварено. Обаче следващата седмица — тогава вече лудостта ще се развихри. И няма да затихне чак до края на годината.

Плъзгам чашата към него. Отпива и килва одобрително глава.

— Благодаря, че ме вмъкна.

— За най-лоялните си клиенти винаги ще намерим начин.

Отмествам битера и портокала, които използвах за коктейла му. Той посочва стола до себе си.

— Защо не дойдеш да седнеш?

Оглеждам салона. Нервна съм, толкова е глупаво.

Той облизва устни.

— Нямам намерение да те принуждавам да нарушиш кода на бармана. Аз просто… трябва цяла нощ да си била на крака. — Привежда се напред. — И тук няма никой, който да види това… нарушение.

Засмивам се. Предполагам, че има право, казвам му. Заобикалям бара и се настанявам на стола до него. Сега, когато не сме в обичайните си позиции — той седнал, а аз изправена, с бара като бариера между двата ни свята — се чувстваме по-близо от всякога, натикани в роли, които сме изпълнявали виртуално, но не и физически почти цяла седмица.

Побутва питието си към мен.

— Пийни, ако искаш. Струва ми се грубо да пия сам.

Мисля да му кажа „Не, благодаря“. Но има някаква уязвимост в начина, по който току-що направи предложението си, което го прави невъзможно да откажа. Пръстите ми леко докосват неговите, докато хващам чашата. Отмятам глава назад и леденото кубче се удря в зъбите ми.

Седим на бара, споделяме питие — виждала съм това и преди. На кино. Шпионин отпива от мартинито си, жена във вечерна рокля изтръгва питието от ръката му.

— Знаеш ли — започвам, — чувала съм, че ако пиеш от нечия чаша, ще можеш да прочетеш мислите на човека. Ще откриеш тайните му.

Той се засмива.

— Нима?

Кимам и оставям чашата. Той ме гледа внимателно. Насилвам се да не поглеждам встрани.

— Е — казва. — Това би било любопитно.

Около нас изниква силово поле. Тласка ни един към друг, един в друг. Отдръпвам се. Изправям гръб, изкашлям се и прибирам кичури коса зад ушите си.

— Ще правиш ли нещо интересно за празниците?

Съжалявам за въпроса още щом излиза от устата ми. Толкова е банален. Толкова е повърхностен. И толкова е неуместно да питаш това някой, който току-що е преживял огромна загуба.

Той отпива от питието си и поклаща глава.

— Не и тази година. Ще си бъдем само двамата със Сеси. Имаме някои роднини извън щата, но нещата са… сложни.

— О, повярвай, разбирам.

Разклаща леденото кубче на дъното на чашата си.

— Ами ти?

— Ще съм на работа. Ще се скъсаме от работа дори на самия Ден на благодарността.

Той потреперва солидарно.

— Всичко е наред — уверявам го. — Не си падам особено по празниците. — И тогава решавам да го кажа, защото, когато скърбиш, хората не очакват да говориш за покойниците си, но знам, че ще ме разбере. — Дори и родителите ми да бяха още тук, те също не си падаха особено. Все бяха толкова заети, знаеш ли?

Онова, което не му казвам: родителите ми не бяха небрежни към мен, но имам чувството, че през първите десет години от живота ми очакваха да усвоят родителството, докато един ден им се наложи да приемат, че това е то, че нещата са се подредили възможно най-добре. Баща ми беше човек, който обичаше от разстоянието на кухнята си, грижовните му инстинкти бяха запазени за непознатите, които идваха в ресторанта му. Моят план винаги е бил да съм барманка, защото си мислех, че това ще е шансът ми да обикна хората отблизо. Не разбирах, естествено, че повечето хора очакват от бармана си да ги остави на мира, по дяволите.

Ставам от стола си и отивам да взема празната чаша на Ейдън. Той ме спира, като ме хваща за ръката. Внимателно откопчва пръстите ми от чашата и ги преплита със своите.

— Е, изглежда, че и двамата сме в една лодка.

Мога единствено да кимна. Дланта му е гореща върху моята, усещам пулса му върху моя. Той пуска пръстите ми. Незабавно ми липсва контактът с кожата му. Ръката му се вдига към лицето ми. С три пръста отмята кичур от косата ми, измъкнал се от опашката ми.

Надига вежди, сякаш иска разрешение. Кимам и с това движение лицата ни леко се приближават. Ето така ще го запомня завинаги: аз съм тази, която първа се навежда. Каня го. За миг ми се струва, че всичко съм разбрала накриво. Че той ще се отдръпне, ще остави двайсетачка на бара и ще си тръгне. Вместо това ме възнаграждава с меката си длан, хванала брадичката ми. Микроскопично потрепване на палеца му, докато докосва ъгълчето на устата ми.

Устните ни се сливат. Нов свят се отваря под краката ми. Петък вечер е и целувам Ейдън Томас в пуст ресторант. Струва ми се като карма, сякаш животът ми се отплаща за всички досегашни обиди — всичко е забравено, всичко е простено, всичко си е струвало, след като вече знам, че са ме водили към този миг.

Той все още седи на стола. Ръцете ми сграбчват тила му. Пръстите му се свиват около китката ми.

Езикът му намира моя. Съвсем лекичко гризва горната ми устна, а през гръбнака ми преминават тръпки и стигат чак до глезените ми. Целува ме както не са ме целували от гимназията, когато всичко беше ново и трябваше да опознаем телата си, всеки сантиметър от тях беше загадка, която трябваше да намери решение. Има език, устни, зъби. Малко е объркано и има малко повече глад. Това ме кара да се чувствам желана. Почетена. Обичана.

Става от стола си и позволява на телата ни да се притиснат едно в друго. За няколко секунди спираме целувката си. Достатъчно дълго, за да изпия момента и да го погълна целия. Опира челото си в моето. Между нас се понася въздишка. Не знам от него ли идва, или от мен, само мога да кажа, че е топла, трепетна и изпълнена с копнеж.

Ръцете му се плъзгат надолу по гърба ми. Аз съм тази, която преодолява пропастта, която го привлича към себе си. По-близо. По-дълбоко. Тялото ми му казва онова, което никога не бих могла да изрека на глас: колко много го искам, колко дълго съм очаквала това, как съм била негова през цялото това време, още отпреди да научи името ми или цвета на очите ми.

Целувам го, устните ми са подути и брадата му гъделичка кожата ми. Гърдите ни се разширяват и се свиват, телата ни са притиснати; ръцете ни разкопчават копчета, дърпат дрехи, промъкват се под тях в отчаяно търсене на кожа.

Насилвам се да се отдръпна. Сграбчвам ръката му.

— Ето тук — промълвявам. Водя го към кухнята, в килера. Не задава въпроси. Следва ме. Само това е от значение.

Винаги само това е имало значение.

Телата ни се блъскат в лавиците, търсим опорна точка. Непохватно насочвам и двама ни към малък участък гола стена. Той помага: използва натиска на тялото си върху моето и ме притиска към твърдата повърхност. Оставам с един крак на пода, а другия увивам около кръста му.

— Я се виж — прошепва. — Толкова си гъвкава.

Засмивам се. Развързва престилката ми. Това е най-възбуждащото нещо, което някой някога е правил с мен. Ръката му се плъзга под полата ми, съвсем леко ме натиска по корема. Простенвам и забравям да се срамувам.

Пръстите ми търсят и търсят, а все още не могат да намерят онова, което издирват. Усеща, че съм несръчна, и ми се притичва на помощ. Най-сетне я чувам, врата, която се отваря към нов свят — изщракването на катарамата на колана му и падането на дънките му на пода.