Стая за гости

31. Номер четири

Дъщеря му тъкмо е направила първите си стъпки.

Скоро вече няма да ѝ трябвам, каза той.

Какво искаше да направя? Да го убедя, че това не е истина?

Самата аз имам три деца.

Бих могла да го излъжа за всичко, освен за дечицата си.

Така че му казах.

Може би няма да ѝ трябваш, казах. Може би един ден изобщо няма да има нужда от теб.

Нараних го.

Очевидно казах погрешното нещо. Но само това имах.

Той щеше да го направи при всички положения. В това бях сигурна. Имаше нужда да го направи. Нещо повече: имаше нужда да се гледа как го прави. Видях го, когато това ставаше. Проверяваше се. Все се гледаше в огледалото на колата ми.

Сякаш искаше да се увери, че още го може. Сякаш трябваше да го види, за да повярва.

Не съжалявам, че казах това за дъщеря му. Може би това скъси живота ми с някоя и друга минута, но не съжалявам, че се възползвах от този единствен шанс.

Както казах, само с това разполагах.