Стая за гости

75. Емили

Паникьосва се. Излиза тичешком навън и се оглежда из двора. Подивял е. Обезумял е.

— Няма я тук — обявява.

Връща се вътре, дори не си прави труда да затвори входната врата, и изкачва стълбището, като взима по две и по три стъпала наведнъж. Горе се отварят врати и се блъскат в стените. Връща се, останал без дъх.

— Сеси не е тук.

Казва го на мен и на хората, които са започнали да се събират в дневната и пред входа на къщата, изпълнени с тревога. За първи път го виждам в такова състояние. Наранен баща, от когото нещо жизненоважно е изтръгнато.

— Тя е отвела детето ми — обявява. — С пикапа.

Никой не разбира какво точно има предвид, но схващаме основното. Пикапът е откаран с момичето в него. Плът от плътта му, кръв от кръвта му.

— Трябва ми кола — казва.

Хората ровят из джобовете си, но аз съм по-бърза. Притичвам до него и притискам в дланта му ключовете на хондата.

Тича към колата, без да ме погледне.

Сядам на мястото до шофьора. Това е моята кола, моят свят. Не ми трябва покана.

Завърта ключа, за да запали. Хората се отдръпват от пътя. Двигателят на хондата изръмжава. Гумите ѝ изсвирват върху асфалта.

Отдалечаваме се от къщата.