Стая за гости

15. Жената в къщата

Наместваш се до радиатора, опитваш да намериш най-малко неудобната позиция. Ако облегнеш гърба си на стената, можеш да изпънеш краката си.

Затваряш очи и слушаш. Отвън почуква кълвач. Друга птица пее. Преди той да те вземе, беше започнала да учиш за птичите песни. Беше намерила книга със списък на видовете и описания на съответните мелодии. Всичко звучеше толкова ясно на теория, но ти така и не успя да свържеш със сигурност птица с песента ѝ, дори и след като години наред се упражнява в бараката. За градските ти уши птицата си е птица, птица, птица.

По времето, когато пикапът се връща, квадратчетата светлина около щорите са помръкнали. Врати се отварят и се затварят. От кухнята се носят гласове. Долавяш части от изречения: „домашно“, „вечеря“, „опасност“. Някой се качва по стълбището. Водата в тоалетната е пусната; мивката в банята кара тръбите да запеят. Из къщата се разнася миризмата на храна, богата, топла и — ако си спомняш правилно — мазна.

Предупредил те е: вечерята няма да е всяка вечер. Закуската няма да е всяка сутрин. Ще идва и ще ти носи подходящи неща. Но днес е първата вечер. Така че тази вечер той идва.

Ти вече познаваш танца. Освобождава те от белезниците и ти нарежда да побързаш. Ставаш, прегъваш коленете си няколко пъти, разтъркваш краката си, за да ги върнеш към живота. На долния етаж масата е подредена както беше на закуска, с водни чаши вместо чашите за кафе. Той отваря фурната и проверява каквото там се пече вътре.

— Сесилия!

Мъж в къщата си, слага храна на масата. Храни детето си.

Баща.

Сръчква те, все едно ти казва „Какво чакаш?“. Сядаш на същото място, което ти е определил на закуска.

Сесилия слиза по стълбите. Потиска прозявка. Спомняш си себе си на нейните години, колко изморително беше да трябва да учиш всичко, всички онези книги за четене, всички онези математически формули, които трябва да запомняш. Светът е в ръцете ти, заедно с всепоглъщащата задача да решиш — между уроците, в междучасията — какъв човек искаш да станеш и най-добрия начин да го постигнеш.

Тя се спира в дневната и насочва дистанционното към телевизора. Мелодия изпълва стаята, духови инструменти, натрапчив рефрен, а после бумтящ глас: „Това еееее «Опасност!».“2 Участниците преминават бързо през екрана, имена и места, Холи от Силвър Спринг и Джаспър от Парк Сити, и Бенджамин от Бъфало. Мъж с костюм и вратовръзка излиза на сцената.

„Ето го водещият на «Опасност!», Алекс Требек.“

Ръцете ти изтръпват. Усещаш мравучкане в краката си. Къщата можеш да понесеш. Дори и Сесилия можеш да понесеш, енергията на още един човек в стаята, нейната младост, загадките на живота ѝ. Но телевизора, хората, отговарящи на въпроси за пари, Алекс, който поздравява Холи, Джаспър и Бенджамин сякаш са стари приятели, това ти е прекалено. Прекалено много от външния свят. Прекалено доказателство, че светът е продължил да се върти и без теб.

Вътре в къщата един баща отива до дъщеря си и я прегръща през рамото. Както правеше баща ти, шепне мозъкът ти, когато те притискаше към себе си и ти напомняше, че си неговото мъниче.

— Вечерята е готова.

Сесилия му отправя умолителен поглед.

— Само първия кръг? Моля те?

Бащата въздъхва. Поглежда те. Може би решава, че разсейването няма да е най-голямата беда на света. Момичето да е вперило очи в телевизора, а не в жената на масата.

— Намали звука и ще го оставим за фон.

Сесилия надига вежди. За миг заприличва на него, същото подозрително изражение, винаги нащрек за номер, за измама. Без желание да насилва късмета си, насочва дистанционното към телевизора, докато гласът на Алекс се снишава до немощно бръмчене. Заиграва се още малко с копчетата. В дъното на екрана се появяват субтитри. Умно момиче.

Хванал в ръце кухненска кърпа, бащата поставя керамична тава в средата на масата до нарязания чеснов хляб. Сесилия се навежда, за да помирише.

— Какво е това?

Казва ѝ, че е зеленчукова лазаня, и ѝ нарежда да седне. Тя му сервира, после на себе си, после те поглежда, надигнала лъжица като въпросителна. Подаваш ѝ чинията си и си вземаш филия чеснов хляб. Сесилия те гледа няколко мига, докато баща ѝ не посочва телевизора. Категорията е „Въпроси за сърцето“. Играе се за осемстотин долара. Субтитрите се сменят бързо, докато Алекс чете от картонче.

„Състояние, при което животозастрашаващо количество течност се събере около сърцето.“

Бащата отговаря силно: „Какво е тампонада“. Не го изрича като въпрос, а просто като твърдение.

Бенджамин от Бъфало дава същия отговор. Осемстотин долара са добавени към сумата му.

— Това не е честно — казва детето. — Ти си го учил.

Знаеш, че мъжът с ключа от бараката — с ключа за стаята ти — не е лекар. Тук има някаква история, която ти убягва. Неосъществени амбиции, промяна в плановете. Преди да измислиш подходящ начин да разбереш, Бенджамин от Бъфало избира категория „Псевдоними“ за двеста долара. Алекс подава дефиниция: „Известен е още като «Тихия Бийтълс».“

В теб се пробужда нещо. Знание от миналото. Песни, които си пяла. Компактдискове, измъкнати от лавицата на баща ти в кабинета му у дома. Първите акорди на It’s All Too Much, воя на електрическа китара.

Бащата и дъщерята разменят погледи, изпълнени с неведение. И тогава чуваш гласа си.

— „Кой е Джордж Харисън?“

Бенджамин от Бъфало предполага Джон Ленън и губи. Джаспър от Парк Сити залага на Ринго. Холи от Силвър Спрингс не успява да отговори, преди времето да изтече. На лицето на Алекс се изписва съжаление. „Не е Джон, не е Ринго — изрича с помощта на субтитрите. — Правилният отговор е… «Кой е Джордж Харисън?».“

Сесилия ти се усмихва леко, сякаш ти казва „Браво“. Баща ѝ я изчаква отново да се обърне към телевизора, за да те погледне. Надигаш съвсем леко рамене. „Какво? Ти каза да се държа естествено.“ Той се обръща към телевизора, където Бенджамин отново е избрал категория „Псевдоними“, този път за четиристотин.

„Този емблематичен британец, роден в Брикстън, Лондон, освен всичко останало е известен и като «Слабия бял херцог». Това е истинското му име.“

Холи от Силвър Спрингс натиска бутона си и присвива устни. Още спомени те намират: мълния на лицето ти за един Хелоуин. Пърхането в гърдите ти, когато се влюби в мършав силует, тънки устни, хипнотични очи. Преглъщаш хапка лазаня достатъчно бързо, за да отговориш:

— „Кой е Дейвид Джоунс?“

На екрана Холи се колебае, докато времето изтече. Усмихва се извинително на Алекс, който изчаква другите двама да изпробват късмета си, а после обяснява: „Отговорът е Дейвид Джоунс… Известен още като Дейвид Боуи“.

Сесилия отново се обръща към теб.

— Откъде знаеш това?

Не можеш да измислиш причина да не ѝ кажеш истината.

— Наистина обичам музиката.

Тя се размърдва лекичко на мястото си.

— О. И аз също.

Баща ѝ е спрял да яде, вилицата му се крепи на ръба на чинията му. Очите му се местят от теб към Сесилия сякаш наблюдава тенис мач.

Още нещо, което си спомняш: колко беше въодушевена на нейната възраст, когато учителят ти позволи да направиш презентация за Шер. Когато нечии други очи се ококорваха възторжено при споменаването на Боб Дилън. Как музиката беше прекият път към чувството за принадлежност, към края на опустошителната самота, която те наляга с навършването на тринайсет.

Усмихваш ѝ се. Момичето, което е наполовина той, момичето, което не трябва да знае какво върши баща ѝ в сенките.

— Ти какво слушаш? — питаш я.

Замисля се. Навремето ти обичаше и мразеше този въпрос с еднаква страст. Обичаше го, защото никога не се уморяваше от вкуса на тези имена върху езика си: „Пинк Флойд“, Боуи, Пати Смит, Джими Хендрикс, „Стоунс“, „Аеросмит“, „Бийтълс“, „Дийп Пърпъл“, „Флийтуд Мак“, Дилън. Мразеше го, защото се ужасяваше да не кажеш грешното име, онова, което ще свали маската ти на познавачка на рока и ще се окажеш просто поредната тийнейджърка.

Сесилия назовава няколко изпълнители — Тейлър Суифт, Селена Гомес, Хари Стайлс. Хора, които тъкмо изгряваха, когато ти изчезна. Таланти, разцъфнали в твое отсъствие.

— Чудесно — казваш ѝ. Колко ти беше трудно, докато все още беше там навън, да се срещаш с хора, да създаваш нови приятели, да опитваш да звучиш одобрително, а не снизходително.

Тя кима.

— Ами ти?

Усещаш изгарящия поглед на баща ѝ. Така правят хората, ще му напомниш по-късно, ако те пита. Споделят нещата, които най-много обичат.

Казваш ѝ няколко имена.

— „Ролинг Стоунс“ — всъщност ги гледах на живо през 2012-а. „Бийч Бойс“. „Пойнтър Систърс“. Елвис, но предполагам, че всички обичат Елвис. И Доли Партън. Много обичах Доли, докато растях. Молех родителите си да ме заведат в Доливуд всяко…

Като ругатня в църква. Заекване насред заклинание. Кара те рязко да млъкнеш. Родителите си. За първи път споменаваш съществуването им в негово присъствие, хората, от които те е взел.

Ти си имаше собствен живот. Студентка, на която ѝ оставаха седмици, докато се дипломира. Имаше си реферати за писане, неща за вършене, приятели, работа. Но все още беше тяхна. Независимо дали ти харесваше. Все още беше длъжна да присъстваш на семейните вечери всяка седмица. Да пишеш съобщения, да се обаждаш. Имаше живот, който да споделяш.

Сесилия се закашля. Пресяга се към лъжицата за сервиране, дава ти време да се съвземеш. Опитваш отново.

— … всяко лято. Но така и не ме огря де.

Сипва лъжица лазаня в чинията си. Когато отново надига поглед към теб, това те съсипва. Толкова отдавна никой не те е гледал по този начин. С доброта. С вярата, че ти и чувствата ти имат значение.

Не знаеш какво си мисли. Може би, че ти и семейството ти сте се скарали или че са умрели, преди да имат възможност да те заведат в Доливуд. Каквато и история да си разказва, иска да знаеш, че те разбира.

— Е — казва. — Сега можеш да идеш където решиш.

Поглеждаш към останалото в чинията си.

— Точно така. Където реша.

По-късно, когато баща ѝ ѝ казва да иде да си измие зъбите, тя те поглежда крадешком. Има очите на нова стажантка, която тъкмо е намерила до кого да седне на първия си ден на работа. На далечна братовчедка на погребение, облекчена, че е намерила с кого да говори по време на помена.

Познаваш тези очи. И преди си ги виждала. Това са очите на някой, който е самотен и наранен.