Стая за гости

36. Сесилия

Когато бях малка, татко ме научи да чета. Всяка вечер ме изпитваше: какъв звук издават „н“ и „а“, като се съберат? Ами „а“ и „у“? „И“ и „й“? По-късно ме учеше на думи. Думи за храна, думи за природа, думи за растения. Думи за строителство, думи за медицина, думи за електричество. Веднъж подминахме с колата група пуйки край пътя — трябва да съм била на шест или на седем — и ми каза, че това било ято, ято пуйки.

Вманиачих се. Преминах през цяла фаза да искам да знам как се наричат различните групи животни. Рояк пчели, колония прилепи. Керван камили. Той разпечата списък от интернет и всеки ден ме учеше на нов термин. Сюрия овце, хергеле коне, лъвски прайд. Стана наша игра винаги, като ме водеше някъде с колата. Свине? Черда. Риби? Пасаж. Събор на гарвани гробари. Това ми е любимото. Гарваните са толкова готически. Думата им отива.

Караме се, татко и аз.

Разбира се, че се караме. Той ми е баща. Но знам, че ме обича.

Някои дъщери дори не знаят какво е да те обичат така. Слушам момичетата в училище. В разказите им бащите им винаги са на заден план, работят до късно, появяват се за спортни състезания или по празниците като гости, вместо като истински родители.

А аз винаги знам. Понякога си мисля, че това е единственото сигурно нещо в живота ми, което знам. Все едно какво ще стане, все едно дали ще умра стара или млада, болна или здрава, щастлива или нещастна, омъжена или не. Ако някой ме пита — да речем, че стана известна и внезапно всички поискат да разберат каква съм била, преди да научат името ми — има едно нещо, което бих могла да изрека с увереност.

Ще кажа на света, че баща ми ме е обичал.