Стая за гости

42. Жената в къщата

Температурата спада. Спираш да повръщаш. Той продължава да ти носи храна, но не се грижи за теб. Интересът му намалява.

Светът се връща на фокус. Подутините отзад на главата ти спадат. Раните започват да заздравяват. Когато се събуждаш, възглавницата ти не е покрита със засъхнала кръв.

Една вечер той се появява с празни ръце. Време е да слезеш долу, казва ти. Вечерята е готова.

Насилваш се да станеш. Подът е вода. Подът е бурно море. Ти си в кораб и се люлееш. Той те подканва: „Идвай, идвай“. Изправяш се и се подпираш с ръка на стената. Не знам дали съм готова, искаш да му кажеш. Отслабнала съм. Все още съм толкова изтощена. Но той знае какво иска. Треперещите ти крака ще трябва да те свалят на долния етаж.

Тя е тук.

Сесилия.

Опитва да се усмихне свенливо. Сигурно се чуди как стоят нещата между двете ви. Може би има чувството, че те е въвлякла в някаква беда. Трябва да помни също като теб последните ви мигове заедно, преди баща ѝ да нахлуе в дневната.

Какво ѝ е казал? Ориентираш се пипнешком, долавяш объркване. Той я е чул да крещи. Помислил е, че е изплашена или наранена. Искал е да стигне до нея колкото е възможно по-бързо. И така застана между двете ви. Сграбчи нея, сграбчи и теб. Тя не видя онова, което последва. Но все нещо е видяла и трябва да намери начин да си го обясни.

Той е скрил гнева си от нея. Опитал се е. Дори да го е доловила, виждаш, че е свикнала с това — с характера му, с непредвидимите му избухвания. А после всичко се успокоява толкова бързо, колкото е започнало. Просто изчаква да приключи и той се завръща. Бащата, когото познава. Таткото, на когото вярва.

А и тя ти се ядоса. Преди той да нахлуе. Но сега се опитва да оправи нещата, усмивката ѝ е като протегната ръка от другата страна на масата. Твърде самотна е, за да ти се сърди дълго.

Но ти не се усмихваш. Не можеш да се насилиш.

Можеше да си се махнала.

Мисълта те тормози, докато изпълняваш ролята си. Можеше да си се махнала. Можеше да избягаш, можеше да се спасиш. Тялото ти ставаше по-силно. А сега това.

Ти успя да убедиш себе си, че не можеш да тръгнеш без нея, но тя не би се оставила да бъде спасена. Тя те провали. Провали всичко за теб.

И сега я мразиш.

Този порой от враждебност те изненадва, но е тук. Нещо като ненавист, която бушува в теб като горски пожар. Усещаш я как се надига все повече и повече, и се тревожиш, че той ще забележи. Седнал е точно до теб. Как може да не почувства тази нова сила, тази топлина, която струи от всеки сантиметър от тялото ти?

През ума ти минават най-ужасните мисли. Струва ти се неестествено да мразиш едно момиче. В предишния си живот винаги си приемала жените и момичетата за невинни до доказване на противното. Това беше особено важно за теб. Дори по отношение на онези, които обективно погледнато са постъпвали осъдително, никога не си могла да се принудиш да бъдеш като онези, които критикуват. Никога не си казвала: Ама че кучка, ама че тъпа, шибана курва. Усещала си нещо нечестиво в тези думи. Не си ги искала в устата си.

Но сега я виждаш, дъщеря му. Вече щеше да си се махнала, ако не беше тя. Щеше да си избягала. Щеше да си запалила пикапа. Той щеше да чуе двигателя, но щеше да е твърде късно. Ти щеше да караш, да караш и караш, докато откриеш нещо, каквото и да е — супермаркет, бензиностанция, където има охранителни камери и свидетели.

На масата Сесилия се пресяга за солта. Само на няколко сантиметра вляво от ръката ти е, но не помръдваш. Тя не се осмелява да си поиска. Има зрелищна жестокост, а го има и това: малки жестове, наситени с правдоподобно отричане, толкова нищожни, че ако каже нещо, ще прозвучи като побъркана. Параноичка. Егоцентричка. Но ти знаеш и тя също знае, и ти се струва хубаво — хубаво е да я накараш да се чувства малка, хубаво е да ѝ дадеш да разбере колко те е разочаровала и колко малко значи за теб сега.

Тя става да си вземе солта, без да отмества очи от масата.

Взираш се в супата си. Наясно си, че споделяш някаква обща енергия с баща ѝ. Че част от теб понякога изпитва удоволствие, наранявайки другите.

Никога не си твърдяла, че си съвършена.

Тя известно време бърка в супата си, докато накрая оставя лъжицата, обръща се към баща си и пита дали може да се прибере в стаята си. Не е гладна, казва. Не се чувствала много добре. Той кима. Гледаш я как се изкачва по стълбите с тежки стъпки. Без филм тази вечер. Без диван. Без изгубена любов.

Къщата. Затваря се около теб като вълчи капан. В тази история, от тази гледна точка, вълкът ще си ти.

През нощта не заспиваш. Собственият ти гняв се обръща срещу теб.

Решила си, че не можеш да тръгнеш без нея. Разсеяла си се. Предала си всички, които си оставила. Майка ти. Баща ти. Брат ти. Джули. Мат. Ти си една огромна въпросителна в живота им и си имала шанса да сложиш край на всичко. На съмнението, на неизвестността. На празното място на масата, на незапълненото пространство под коледната елха.

Предполагаш, че са намерили начини да продължат. Никой не поставя живота си на пауза завинаги. Но сигурно все още ги терзае. Мислите сигурно ги навестяват изненадващо в горещото утро в понеделник, докато чакат да пресекат улицата срещу офиса. Събота вечер в киното, заровили пръсти в кутията с мазните пуканки. Опитват се да продължат живота си, опитват се да се наслаждават на времето си на този свят, но винаги ги гризе онзи въпрос: Какво е станало с нея?

Сигурно мислят, че си мъртва. Неизбежно понякога си мислят, че сама си го направила. Винаги, когато мислиш за това, те разкъсва безгласен крясък. Те са, образно казано, влудяващо близо до теб — всички сте на една планета, в една и съща страна, на едно и също ниво на съществуване. И въпреки това си изгубена. Ти си Одисей. Бориш се със същия проблем. Заминала си и сега не можеш да се прибереш у дома.

Можеше точно в момента да им казваш истината. Не биха разбрали — не и всичко, не и веднага. Знаеш как стават тези неща. Чела си статии и книги. Гледала си филми. Знаеш, че не е лесно да се завърнеш в света. Хората задават погрешни въпроси. Нямат си представа какво ти е. Но се опитват.

Можехте точно в момента да работите по въпроса, ако не беше това момиче. Ако не беше ти, това дете и сърцето ти. Твоето милозливо и тъпо сърце, което след всичко това — след пет години от това — видя едно момиче и ти каза: Няма да тръгнем без нея.

Следващата вечер той отново те води долу. Думите те намират на масата. Две думи, които никога не ти е казвал.

Отива да седне и отново става, за да извади плик от задния джоб на дънките си. Оставя го на масата и сяда.

Незабавно го поглеждаш. Трябва му само секунда да осъзнае грешката — може да си е мислил, че няма да се осмелиш, може да е забравил, може да си е казал, че все още си твърде бавна, твърде ранена. Взима си плика и го натиква в предния си джоб.

Не си успяла да видиш адреса и името на града. Но си видяла нещо друго.

Запълва мозъка ти като вода, бликаща от пожарен кран. Бляскава нова информация. Свят, който да изследваш. Името на бащата.

Ейдън Томас.

Никога не го е казвал. Никога не си питала. И без да го изтъква, е станало ясно, че не би искал да ти го каже. И каква полза би имало от името в бараката? Обаче сега. Сега си в къщата и мъжът, който те държи, си има име.

Ейдън Томас.

По-късно в мрака оформяш сричките с устните си мълчаливо. Ей-дън То-мас. Е-й-д-ъ-н Т-о-м-а-с. Вкусваш го. Потупваш с пръсти по пода, по веднъж за всяка буква. Това е начало и край. Раждане и смърт. Краят на един мит. Началото на една истинска история.

В предишния си живот, когато слушаше подкасти и се ровеше из интернет форуми, когато беше странната приятелка, запленена по криминалните сюжети, изучи подробностите, теориите, прякорите. Научи за Убиеца от Златния щат. Юнабомбър. Сина на Сам. Мрачния сънливец, Убиеца от Грийн Ривър, Месаря пекар. Все една и съща история: мъже без име, без лице. Докато не бъдат заловени. Докато не получат име, работа, биография. Докато ченгетата не им окачат табелки с името и мястото и не ги заснемат.

Името винаги е първото, което ги свързва с реалността.

Вкопчваш се в двете думи, в десетте букви, все едно са спасителен пояс. Ейдън Томас.

Мъжът в бараката — той започна и свърши с теб. Но с години Ейдън Томас е съществувал без теб. Името му е било върху кредитните карти, данъчните формуляри, документите за социално осигуряване. Върху брачното му свидетелство, върху акта за раждане на дъщеря му. Той е проправил пътя си в света и това не е имало нищо общо с теб.

Някой ден Ейдън Томас отново ще съществува без теб.