Стая за гости

37. Жената в опасност

Отвежда те в гората.

Ето как става: оставя тялото ти да се свлече като парцалена кукла върху пода в дневната. Наранена, но дишаща. Това е типично за теб: никога не спираш да дишаш.

Подпъхва едната си ръка под гърба ти и обвива коленете ти с другата. Може би така те отнася в пикапа. А може и да те е преметнал през рамо като чувал с картофи. Не си нещо крехко и деликатно. Знаеш какво си: задължение, с което трябва да се съобразява. Проблем за решаване.

А може и да те е сръчкал, да си отворила очи, не напълно в съзнание, но достатъчно, че да можеш да се изправиш. Може и двамата да сте се препъвали до пикапа, ръката ти през рамото му, пръстите му впити в китката ти, ръката му около кръста ти. Може да приличате на приятели след вечерно запиване — ти си доста пияна, а той те води на сигурно място.

Отваря се врата. Студен въздух те ударя в лицето. Чуваш свистенето на вятъра в клоните на дърветата, но нищо не можеш да видиш. Нито едно листо. Някой е изгасил осветлението в главата ти, мозъкът ти е безпорядък от изгорели крушки. Плачеш мълчаливо. Ако ще умираш, трябва да видиш дърветата за последно. Искаш корените им да те прегърнат, нежното люлеене на листата им да те приспи.

Слага те да седнеш на мястото до шофьора. Главата ти се накланя към прозореца, стъклото е като ледена висулка, допряла се до кожата ти. Изправя те, за да затегне предпазния колан около гърдите ти. Има ли значение, ти се ще да го запиташ. Кого го е грижа дали пикапът ще катастрофира и ти ще излетиш през предното стъкло? Ще си мъртва, без дори да си е мръднал пръста.

Но той не е човек, който оставя нещата на късмета. Затваря вратата ти и заобикаля от другата страна.

Ако това е краят, значи той ще е последният човек, който ще те види жива. Последният човек, който ще те види да мигаш, да преглъщаш. Последният, който ще гледа как гърдите ти се надигат и спадат като метроном.

Ако решиш да говориш, ще е последният човек, който ще чуе звука на гласа ти.

Има ли нещо, което трябва да изплачеш? Нещо, което някой да чуе, преди да е станало твърде късно?

Пали пикапа.

Имах майка, би могла да му кажеш. Имах баща. Като дъщеря ти. Имах баща. Имах брат. Родена съм в бурна лятна нощ. На мама ѝ било омръзнало да е бременна. Изпитала облекчение, когато най-сетне съм дошла на този свят. Била и щастлива, но основно облекчена. Раждането ми сложило край на период от големи неудобства.

Никога не си го виждал, но аз обичах живота си. Не беше идеален. Беше удобен, но не и винаги лесен. Първият ми приятел ме нарани и аз го нараних в отговор, съобщение по гласовата поща на телефонния му секретар, вбесена удивително, сложила край на младата любов. Брат ми нарани себе си, два пъти, а после и аз го нараних.

Търсех мястото си в света. Понякога имах чувството, че съм го открила, но после се тревожех, че ще ми бъде отнето. Един непознат ме нарани — не ти, друг преди теб. Ти не беше единственият. Не знаеш това. Никога не си питал и никога не съм ти казвала. Но знаех какво е, преди да ме намериш. Знаех какво е, когато някой, когото не познаваш, някой, когото никога не си срещала, реши, че част от теб винаги ще му принадлежи.

Това беше единствената ти грешка в деня, когато те срещнах. Помисли си, че ще ме изненадаш. Помисли си, че ще си първото лошо нещо, сполетявало ме някога. Но аз знаех как стават нещата. Родена съм в града, убил Кити Дженовезе; някои хора я чули да крещи, но се уплашили да се обадят на полицията или се объркали, или пък не мислили, че с обаждането си ще помогнат. Ето на какво ме научи Кити Дженовезе: когато светът не се грижи за теб, не можеш да се грижиш за другите.

Първите си стъпки съм направила в парка, в който в една августовска сутрин на 1986-а било намерено тялото на осемнайсетгодишно момиче, няколко часа след като си тръгнала от бара с момче, което познавала. От другата страна на улицата срещу същия парк една певица била застреляна през 1980-а от мъж, който в джоба си носел моя любим роман, когато бях тийнейджърка.

Така че, не, когато ме откри, това не ме изненада. Разбира се, че ме намери. Трябваше да сполетиш някого и сполетя мен.

Пикапът спира. Двигателят замлъква.

Годината, в която се родих: 1991-ва. Един ден погледнах в Уикипедия за нещата, станали в тази година. Като хороскоп. Исках да разбера какви са били поличбите при раждането ми.

Може и да помниш. „Джайънтс“ печелят Суперкупата. Дик Чейни анулира договор за петдесет и седем милиарда долара за някакъв военен самолет. Реактивен самолет убиец, изтребител стелт, машина, направена, за да унищожава. Разбираш ли накъде бия?

В същата година една жена — Чарлийз Терон я изигра във филм — признава, че е убила седем мъже. Били я, казва тя. Опитали да я изнасилят. Нямала избор.

Били са бурни времена. Операция „Пустинна буря“ на заден план. Разширен съдебен състав обвинява Майк Тайсън. Полицията арестува Джефри Дамър. Съветският съюз среща края си.

Светът е бил толкова окаян. Толкова хаотичен. Обичах го тогава, обичам го и сега. Това е единственото, което така и не ми отне. Спрях да обичам другите. Спрях да обичам себе си. Спрях да обичам семейството си, когато да ги обичам стана прекалено. Но никога не спрях да обичам този голям абсурден, красив ансамбъл, който всички образуваме заедно.

Не знам защо го прие толкова лично, като обида към себе си и към вярванията си — статистическата невероятност на човешкия живот на земята.

Въздишка, последвана от изщракването на предпазния му колан. Стъпки отвън, които заобикалят пикапа. Вратата на мястото до шофьора се отваря. Освобождава те от колана. Не можеш да видиш, но помниш гората — любимото ти място, преди той да те вземе, с най-високите дървета и най-меката трева.

Тази земя не е мека. Свличаш се шумно отгоре ѝ. Черепът ти се блъска в нещо — корени, дънер, може би камък. Само знаеш, че главата ти гори, скалпът ти кърви и всичко това ти причинява такава болка.

Струва ти се ненужно да те боли толкова.

Но ти не определяш правилата. Никога не си ги определяла.

Тук е мястото, където ще свършиш като треперещо тяло на земята. Скоро всичко ще свърши. Той ще направи каквото трябва, и тогава няма да те има.

Най-сетне.

Никога не си осъзнавала колко енергия ти е струвало да бъдеш жива. Колко си изтощена от вкопчването в биещото си сърце, в дишащите си дробове, докато стихиите продължават да заговорничат срещу теб.

Време е да си тръгнеш.

Чуваш изщракването на пистолет. Вятърът разрошва тревата до теб. Ръката му те сграбчва за тила. Усещаш топлината на тялото му, студения ръб на метал до слепоочието си.

Така ли става? Винаги си мислила, че пистолетът му е само за шоу. Представяла си си, че го прави с ръце, че притиска, чака, гледа, ослушва се за стенанията и съскането на въздуха, напускащ тялото, за да не се върне никога.

Може би си го вбесила толкова, че няма търпение за това. Може би и той иска това да приключи колкото се може по-бързо.

Помръдва. Дъхът му намира ухото ти, горещ и накъсан. Прошепва нещо, което не можеш да чуеш. Чакаш. Представяш си гърмеж, фойерверки под клепачите ти, взривяваща болка, разбиваща черепа ти на две. Чакаш и чакаш, но не идва.

Дочуваш глух звук. И двете му ръце са те стиснали.

Минава ти една мисъл.

Да не би току-що да е пуснал пистолета?

Пръстите му пробягват отзад по главата ти, където черепът ти се е пукнал. Болка те пронизва чак в мозъка. Преминава през тялото ти, побиват те тръпки, завива ти се свят, стенеш, не чувстваш пръстите на краката си, не чувстваш дланите си, не чувстваш целите си ръце и после нищо.

Изгубваш се в мрака.