Стая за гости

27. Сесилия

Внезапно баща ми се оказва с всички тези приятели.

Първо беше Рейчъл. И в това нямаше проблем. Рейчъл бих могла да разбера. Трябвало ѝ е място, където да отседне, хора, които да са мили с нея.

Но тази нова жена? Не мисля.

Дори не знам името ѝ и не искам да го науча. И преди съм я виждала из града. Работи в оня ресторант, който татко харесва. Предполагам, че така се е запознал с нея. Но това все още не обяснява кое го накара да прекара цялата сутрин на онова тъпо състезание с нея.

Нямаше да съм толкова против, ако не ме беше накарал да присъствам. Но след като си ми казал, че трябва да съм някъде, може би би било добре да ми проговориш веднъж или два пъти, докато сме там. Струва ми се, че това би трябвало да е правило.

Баща ми разбира правилата. Винаги си е падал много по тях. „Не пипай нещата на другите, не се бъркай в работата на другите.“ Не искам да ти пипам нещата, все му го повтарях. Не се засягай, ама ми е все тая за нещата ти. Но тогава един ден мама ми каза, че той е свикнал така от времето си във флота, защото там никой нямал ограничения и все му крадели нещата, така че сега си пази територията. Което го разбираш. Добре. Служил си във флота, имаш си някои особености.

Обаче все още бях ядосана за състезанието. И заради Рейчъл бях ядосана. Което е малко странно, знам, но така беше. Ако баща ми ще върши това-онова с някоя странна приятелка, тогава мястото вече е заето. От Рейчъл.

Мисля, че заради това ѝ дадох превръзките. Татко беше абсолютно категоричен, че при никакви обстоятелства не трябва да приближавам стаята на Рейчъл, но след състезанието вече не ми пукаше за правилата му. Просто направих каквото ми се искаше.

Не че тя ми благодари, да изтъкна. Една благодарност би била нещо хубаво.

Така че имаме Рейчъл и имаме и Жената от ресторанта, а имаме и писането на съобщения.

Хората си мислят, че тийнейджърките постоянно пишат съобщения. Би трябвало да видят какви ги върши баща ми през последните няколко дни. Постоянно пише, особено като си мисли, че не го виждам.

Може да е Жената от ресторанта. Може и да е някоя трета жена. Кой знае в този момент? За петнайсет години татко имаше очи само за мама. Ако бях гадна, бих казала, че наваксва изгубеното време.

Обаче не съм гадна. И всъщност не вярвам в това.

Обаче бих казала, че сделката не беше такава. И не мисля, че мама би се зарадвала на действията му. Много се натъжавам да го мисля, но е истина.

Малко преди мама да почине, тя ми изнесе кратко напътствие. Изчака, докато татко излезе, за да говори с някакъв лекар. По онова време той говореше с много лекари, не че това промени нещо. Изчерпаха им се идеите как да я накарат да бъде по-добре.

Веднъж, когато бяхме само двете, мама потупа леглото до себе си.

— Ела тук.

Беше странно да съм толкова близо до нея, когато краят ѝ наближаваше. Тя вече не приличаше на себе си. Беше изгубила много от теглото си. Косата ѝ порасна, след като спряха химиотерапията, но по-рядка отпреди и със сиви кичури. Всеки път, като я прегръщах, беше само кожа и кости под пръстите ми.

Тя преметна ръка през раменете ми и ме придърпа към себе си.

— Не съм уплашена — каза ми. Гледаше в тавана, сякаш се боеше да срещне погледа ми. — Е, понякога ме е страх, но не и за теб. Знам, че те оставям с най-добрия човек. — Преглътна тежко. — Толкова съм благодарна за времето, което прекарахме заедно. И тримата.

Това беше сбогуване, а аз не исках да се сбогувам. Исках единствено мама да се върне у дома. Знаех, че е невъзможно, но това не ме спираше да го искам.

Истината беше, че не ми се искаше да съм дъщеря на болна от рак. Не исках да се будя всеки ден и да се сещам, че вече я няма. Онова момиче от училище, Кати, имаше брат, който почина от левкемия преди една година. Тя няколко седмици не идваше на училище и когато се върна, всички се държаха с нея сякаш е крехка и мъничка.

Не искам да съм крехка и мъничка.

Но все едно дали бях готова, или не, мама ми казваше „сбогом“. Прегърна ме малко по-силно и продължи.

— В един момент ще останете само двамата. Това не е проблем. Нали така? Искам да знаеш, че за мен всичко е наред. Той толкова много ще се грижи за теб. А ти ще се грижиш много за него. Толкова сме щастливи, че го имаме.

Потърка очи с ръката, с която не ме държеше. Струваше ми се, че и аз трябва да се разплача, но толкова много тъжни неща станаха за толкова кратко време, а когато много тъжни неща станат за много кратко време, достигаш до момент, в който вече не можеш да плачеш.

Мама още гледаше в тавана.

— Двамата ще трябва да се държите един за друг. И на него му го казах. Разбра ли? — Кимнах. — Баба и дядо също ще са с вас — продължи. — Знам, че татко ти не се разбираше винаги добре с тях, но ти можеш да разчиташ на тях. Надявам се да запомниш това. — Загледа ме, докато кимнах отново. — Но ти и татко ти, вие ще сте отбор. И винаги ще се имате един друг.

За винаги не знам. Но мама беше права за останалото. Три седмици по-късно тя почина и останахме само аз и татко.

Нещата вкъщи не се промениха чак толкова. Надявам се това да не звучи грозно. Просто дори когато мама беше здрава, той вършеше повечето къщна работа. Готвене, чистене. Все приготвяше храната, все ни водеше някъде.

Така че той продължи да готви. Аз помагах с чистенето. Той се върна на работа, а аз — в училище. Началото на учебната година е, каза ми. Спазването на рутина може да помогне.

Знам, че се опитваше да улесни нещата за мен, но ми беше неприятно, че чак толкова се стараеше. Къщата никога не беше разхвърляна. След погребението хората донесоха тенджери с храна, от която нямахме нужда. Татко ме закриляше по възможно най-добрия начин. Сякаш беше чел книга за самопомощ, нещо като „Как да се справяме със скърбяща тийнейджърка“, и беше запаметил всяка глава.

Искаше ми се да спре. Да остави къщата да се разхвърля, а ние да сме съсипани. Струваше ми се неуважително просто да продължим напред, сякаш се справяме твърде добре с отсъствието ѝ. Исках къщата да е отражение на чувствата ми. Исках хаос.

И тогава, около месец след като тя почина, той ме взе от училище — все му повтарям, че мога да хвана автобуса или някой да ме докара, но никога не ме слуша — и обяви, че трябвало да се преместим. Родителите на мама ни изритвали. Не го каза с тези думи, но това беше смисълът.

Не разбирам цялото величаене на бабите и дядовците. Родителите на татко са умрели, преди да се родя, а той никога не ги е споменавал с нещо добро. Родителите на мама ме харесват, но не са почитатели на татко. Не съм сигурна за причините. Мама все се шегуваше, че просто били ядосани, че им взел скъпоценното момиче. Понякога татко казваше, че било заради пари, защото мама разполагала със средства, а той нямал никакви. Мама все му казваше да спре. Пляскаше го по ръката и изричаше неща като „Хайде де, те си те харесват, просто не знаят как да го покажат, това е всичко“.

Преди мама да почине, но след като отново се поболя, я дочух да говори с татко. Трябваше да съм заспала, но излязох, за да си взема чаша с вода. Гласовете им идваха от кухнята.

— Не казвам, че трябва да го направим — говореше мама. — Искам само да знаеш, че те предложиха. Че ако някога почувстваш, че не можеш… сам… могат да я вземат.

Татко се вбеси.

— Дявол да го вземе, не мога да повярвам — каза той. Чух го как удря масата. На следващия ден имаше голям белег върху дървото близо до мястото му. — Тя е моя дъщеря. Те идваха — колко? — веднъж, два пъти годишно? И си мислят, че могат да връхлетят и да ни я вземат? Да ми я вземат? — Вървеше нервно. Направих няколко крачки назад, за да не ме види. — Знам, че ме мислят за някакъв кретен, който нищо не може да направи като хората, но тя е мое дете. Аз я отгледах.

По пода на кухнята изскърца стол. Реших, че мама се изправя, слага ръка на рамото му и опитва да го успокои.

— Не исках да те разстроя — каза тя. — Съжалявам. Само исках да знаеш. Всичко е наред. Нека повече не говорим за това.

Не знам какво стана после. Последният път, когато видях баба и дядо, беше на погребението. Дойдоха при нас след службата. Татко се държа учтиво, гърбът му беше изправен, а раменете му — толкова вдървени, че реших, че повече няма да помръднат. Никой не говори много, само нещата, които хората очакват да кажеш в такъв момент. „Как се справяте?“ и „Тя беше такъв чудесен човек“, и „Надявам се сега да почива в мир“. Всички сме губили някого, когото много сме обичали, но това не означава, че внезапно сме започнали да се харесваме.

И така, баба ми и дядо ми ни принудиха да се изнесем. Може би в седмиците след погребението са осъзнали, че никога няма да се сближим толкова, колкото са се надявали, и е време да сложат край. Може би татко им е казал да спрат да се месят и за тях това да е значело, че трябва да си върнат къщата. Не че искаха да живеят в нея. Имат си друга къща далеч от нас, на север. Просто са искали да продадат тази. Резултатът е същият де. Наложи се да напуснем къщата, в която съм живяла цял живот. Къщата, която пазеше всички спомени за мама.

Там все още можех да я виждам. Да седи до мен на дивана, когато бях малка и гледах анимационните филмчета събота сутринта. Учеше ме как да си връзвам косата на опашка пред огледалото в банята. Четеше ми първите три тома на „Хари Потър“, а по-късно лежеше до мен, когато сама си четях следващите четири. Пеехме мелодията от „Хамилтън“ в кухнята, докато държим дървена лъжица или шпатула вместо микрофон, проверявахме коя ще успее да изпее целите My Shot и Non-Stop, без да объркаме текста.

В тази нова къща мама я няма. Не е тук. Никога не е била.

А сега сме отново само аз и татко.

Е, аз, татко и Рейчъл, и който още може да бъде добавен към списъка, понеже явно татко събира молби.

Ето какво си мисля.

Мисля, че татко е сложен човек. Животът му не е бил лек. Никога не говори за детството си и трябва да допусна, че причината е, че е било доста ужасно. Искал е да стане лекар, но е станал морски пехотинец, защото е изпитвал дълг към страната си, но също и защото… не знам… може би да станеш лекар е трудно и хората, които успяват, обикновено имат пари и са от добро семейство, а тате не е можел да се похвали с никое от двете условия?

Въпреки това той си е изградил добър живот. А с мама изгради добър живот и за мен. Когато и да сме спорили с него и мама трябваше да ни помири, тя ми казваше:

— Баща ти обича да е татко.

И това е истина. Знам го. Обича да е моят татко. Развежда ме наоколо. Купува ми дрехи. Готви ми. Интересува се какво е в главата ми. Учи ме на различни неща. Иска да зная каквото знае и той.

Просто ми се струва, че някак не съм достатъчна. Сякаш е трябвало да бъда и двете ни, но съм се провалила (В какво? Не съм сигурна), а сега той трябва да мобилизира всички тези жени, за да запълни празнината.

Може би това е шибан начин на мислене. Съжалявам.

Знам, че и той я изгуби.

И така, сега сме аз, татко и жените му и колкото повече хора кръжат около нас, толкова по-самотна се чувствам.

Може би така би трябвало да бъде. Може би това научих от станалото. Че накрая единственият човек, на когото можеш да се довериш, си ти.