Стая за гости

13. Жената в къщата

Рамото ти трепери. Той се навежда над теб и те разтърсва, за да се събудиш. Кога си заспала? Помниш само как лежиш на твърдия дъсчен под и се опитваш да намериш удобна поза за прикованата си ръка.

Чакаш го да те освободи. Издърпва те на краката ти. Разтъркваш очи, разтърсваш крака. В бараката винаги беше будна, когато той идваше. Гърлото ти се стяга при мисълта, че е могъл да се вмъкне незабелязан — че е бил надвесен над теб, докато си лежала със затворени очи, леко отворена уста, нехаеща за околния свят. Несъзнаваща присъствието му.

— Да вървим.

Сграбчва ръката ти, отваря вратата, води те по коридора. Под другия си лакът е напъхал кърпа за баня и комплект дрехи. Отваря друга врата от лявата ти страна — снощи не си я забелязала — и те вкарва вътре. Оглеждаш се набързо: вана, завеса, мивка, тоалетна. Той слага пръст на устните си и се обръща към душа.

— Тя още спи — изрича с нисък глас, приглушен от струята. — Обаче побързай. И бъди тиха.

Сесилия. Споменът за снощи изплува между двама ви, питащия глас на дъщеря му и паниката в очите му. И тримата стоите хванати за ръце на ръба на скала.

Сваляш дънките и бельото си надолу по краката. Събличаш пуловера си, тениската, евтиния спортен сутиен, който ти е дал, когато кукичките на твоя собствен най-накрая се повредиха.

Вдигаш капака на тоалетната. Толкова си заета да си зашеметена от реалността на преживяването, че за миг или два забравяш, че те гледа. Знаеш само, че има памучно килимче, което гали извивките на стъпалата ти, студен емайлиран ръб се впива в задната част на бедрата ти. Руло тоалетна хартия от дясната ти страна, бяла, двупластова. Той не сваля поглед от теб, наблюдава те с безразличие, все едно си куче, което се облекчава по време на разходка.

От лявата ти страна водата се плиска във ваната. Не питаш за Сесилия, дали шумът от душа няма да я събуди. Той е баща и знае кое пречи на съня на детето му. Правиш предположение: свикнала е с това. Допускаш, че е ставал преди нея от години, бръснел се е и си е миел зъбите още преди първата ѝ прозявка.

От тоалетната седалка го оглеждаш. Бинго. Облечен е — дънки, чисто яке, работни обувки, завързани. Косата му е сресана, брадата е прясно оформена. Станал е рано, отделил е време за собствените си нужди, преди да се заеме с твоите. Ако тя чуе нещо, ще си помисли, че новата наемателка е точно като баща ѝ и става рано.

Ставаш, за да пуснеш водата. Каниш се да влезеш във ваната, когато нещо те спира. Образ в огледалото. Жена. Нова и непозната. Ти.

Трябват ти няколко секунди. За да огледаш косата си, дълга и тъмна, каквато си беше, но корените са посивели, няколко бели кичура падат на раменете ти. Ребрата ти са изпъкнали, движат се под кожата ти, сякаш заплашват да я пробият. Очертанията на лицето ти.

— Хайде.

Преди да успееш да се огледаш по-добре, той сграбчва ръката ти, дърпа завесата на душа и те бута под водата.

Толкова е топла. Свикнала си да си вземаш такъв душ всяка сутрин. Стояла си продължително време, водата се е стичала по гърдите ти. Навеждала си глава назад и си оставяла водата да напълни ушите ти, да напълни устата ти, да те обладае. Отдавала си се на момента изцяло, окончателно, търсила си сюблимност, която така и не се е материализирала. Сега, след като пет години си се плакнала с вода от кофа, не можеш да кажеш коя част от това изживяване — водата, пареща гърба ти и обливаща лицето ти, или парата, пълнеща дробовете ти — би трябвало да бъде приятна.

Държиш очите си отворени, опитваш се да дишаш през парата. Помниш ли как се прави това? Протягаш се, за да вземеш сапуна. Кракът ти се подхлъзва. Той те улавя, завърта очи. Завесата на душа още е дръпната встрани. Няма бръснарско ножче, нищо, което би могла да използваш, за да нараниш него или себе си — няма дори шише с шампоан, който да пръснеш в очите му. Само ти, голото ти тяло и калъп сапун.

Държиш го под струята. Разнасяш пяната по ръцете си, гърдите си, между краката си, чак до върховете на пръстите си.

— Приключи ли?

Казваш му, че си почти готова. Вземаш още сапун и измиваш лицето и косата си. След това спираш водата и се обръщаш към него. Подава ти кърпа. Подсушаваш се. Тялото ти е толкова осезаемо, толкова истинско под жълтата светлина. В бараката, при мъждукащата лампа за къмпинг, не можеше да видиш подробностите — стрии като мълнии от вътрешната страна на бедрата ти, тъмни косми по ръцете и прасците, туфи под мишниците. Синини по ръцете, застояли блата от пурпурно и синьо в сгъвките на лактите ти. Повърхностни белези по гърдите ти. Изпълнени с бруталност години, изписани по кожата ти.

Подаваш му кърпата. Той ти посочва кука на вратата, където да я окачиш да съхне. Посочва ти купчината дрехи, които е поставил на пода. Коленичиш, за да намериш новото бельо, купено от супермаркета. Спортен сутиен, скроен от същия черен памук. Чисти дънки, бяла тениска, сив анорак с цип. Всичко е евтино, неутрално, скучно. Всичко е ново. Всичко е твое.

Докато обличаш дрехите, си напомняш подробностите за новата си самоличност. Ти си Рейчъл. Преместила си се наскоро в града. Трябвало ти е място, където да отседнеш, и си чула, че приятел на приятел дава стая под наем. Подава ти нова четка за зъби и ти посочва пастата на ръба на мивката — неговата най-вероятно.

Това не е от добрина. Елементарна хигиена, възможност да се почистиш. За него е по-лесно, ако не се разболееш, ако зъбите ти не опадат, ако тялото ти не се поддаде на инфекция. В бараката трябваше да си достатъчно здрава, за да не му отваряш допълнителна работа.

Сега иска да изглеждаш колкото е възможно по-нормално заради дъщеря си.

— Ела тук.

Поставя те пред огледалото и изтрива парата с кърпа. Това е твоят шанс да се огледаш по-отблизо. Никога не си била красавица, не точно, но в точния ден и от подходящ ъгъл си можела да видиш привлекателността си. Лъскаво черната ти коса, късия бретон. Хубава кожа с изключение на дните в месеца, подсказващи идването на цикъла ти. Очертани устни. Би могла да сложиш червено червило. Научи се да си слагаш очна линия, бял молив на ръба на долния клепач. Правеха очите ти възможно най-големи и кръгли.

Жената в огледалото няма бретон. Отдавна е пораснал. Усещаш кожата си някак и суха, и мазна едновременно. Има нови бръчки на челото ти, между веждите и около устата. Малки мехурчета като кожен обрив се спускат от слепоочията ти до челюстта ти. Загубата на тегло е променила и лицето ти. Бузите ти са хлътнали, постоянно вдлъбнати.

Някога беше мускулеста и здрава. Бягаше, ядеше овесени ядки и правеше упражнения за разтягане в неделя, понякога ходеше на йога и пилатес. Вървеше колкото можеш повече, хранеше се, когато беше гладна, и спираше, като се заситеше. Метаболизмът ти се вихреше необезпокояван. За тебе беше чудо тази послушна малка машина, този организъм, който ти се отплащаше за грижите ти към него. А сега е съсипан. Опустошен, както той прави с всичко.

— Не мърдай.

Държи ножици. Замръзваш.

— Твърде дълга е. — С ножиците посочва косата ти. Не е толкова пораснала, колкото би допуснала, че ще бъде. След първите дванайсет месеца — дванайсет месеца с едно хранене на ден — тялото ти реши да използва запасите си за по-належащи нужди. Краищата са изтънели, завинаги провиснали под лопатките на раменете ти.

Той те иска още по-спретната. Иска да изглеждаш като някоя, която никога не е губила достъпа си до фризьорски услуги.

— Не мърдай — нарежда ти. — Срамота ще е, ако накараш ръката ми да се отметне.

Стоиш неподвижна, докато щрака с остриетата около врата ти, потискаш тръпка, щом металът отскача от кожата ти. С няколко движения той отново скъсява косата ти до раменете.

Пъха ножиците в задния си джоб и дърпа ръката ти.

Винаги прави така, влачи те насам и натам, припира те, никога няма достатъчно време за нищо. Обръщаш се към него. Сините му очи, за които се кълнеш, че понякога потъмняват. Внимателно оформената му брадичка, скулите, шокиращо деликатни, почти крехки.

Сигурно има хубав шампоан, скрит в чекмеджетата под мивката. Афтършейв с алое вера, крем в шкафа зад огледалото. Нищо скъпо, но достатъчно, за да се чувства чист и спретнат.

Надига се гняв и опарва гръбнака ти. Очите ти се стрелкат из стаята, търсят неща, които да сграбчиш и да хвърляш. Може би сапунерката би могла да пукне черепа му. Или би могла да използваш ръцете си и колко хубаво би било усещането за няколко секунди да удряш гърдите му с юмруци, отново и отново, и отново, може би да забиеш юмрук в лицето му, да удариш костта точно над окото, да разбиеш устната му, да разкървавиш зъбите му, да забиеш носа му точно в мозъка му? Но той стиска още по-здраво ръката ти. Този добре хранен, добре отпочинал мъж, който знае къде са скрити оръжията. Господар в своите владения.

— Съжалявам — казваш и вдигаш ципа на анорака си. — Готова съм.

Взима старите ти дрехи и ти казва да го последваш. Бързо отваря вратата на спалнята и хвърля нещата ти вътре. На дневната светлина оглеждаш по-добре вратата: кръглата брава с ключалка в средата, от онези, които се заключват отвътре, както когато си живяла със съквартирантки. Тази не е предназначена да те държи вътре. Тя е за Сесилия, за да е сигурен, че ще остане отвън. Само баща ѝ има ключ. Само той може да влезе.

Влизаш в стаята. Той отново те закопчава за леглото. В края на коридора изсвирва аларма. Точно навреме.

Седиш и чакаш, косата ти е влажна на гърба ти. Не след дълго той се връща и отново сваля белезниците ти. Този път затваря вратата зад теб и сграбчва китките ти. Следваш го надолу по стълбите. Къщата оживява под краката ти. Сив килим по стъпалата, боядисани в бяло стени и парапет. Завиваш наляво и влизаш в откритата кухня. Името ти е Рейчъл; ти си Рейчъл. От дясната ти страна е дневната. Няма антре. Само входната врата, която те зове. Диван, кресло, доста голям телевизор. Масичка за кафе с няколко списания. Рамки със снимки по стените и по лавицата в ъгъла, върху която са подредени книги. Под стълбището има врата.

Искаш да огледаш всичко. Искаш да обърнеш чекмеджетата, да изпразниш всички килери, да отвориш всички врати. Но той те дърпа към кухненската маса — дървена, с няколко драскотини, но прясно полирана. Недалеч се вижда заден вход. Цялата къща е чиста и лишена от индивидуалност, сякаш се бои, че ако започне да говори, ще каже твърде много.

Посочва ти стол, също дървен, най-отдалечения от задната врата. Сядаш. На масата са сложени три чинии, две празни чаши, три кухненски ножа. Кафемашина бълбука на плота. Той слага ръка на рамото ти, стиска те. Поглеждаш колана му.

Няма кобур.

— Помни.

Ти си Рейчъл. Ти си приятелка на негов приятел. Няма да вдигаш нож към гърлото му. Ще се държиш нормално.

Отваря сребристия хладилник, вади пакет с бял хляб, поставя филийки в тостера. Споменът за закуските от детството ти се връщат при теб: препечени филийки, пъхнати между две салфетки, все още горещи, които ядеш на път към училище. По-късно същия ритуал, но със сандвичи с бъркани яйца и хартиена чаша с кафе за из път. Доколкото си спомняш, не си закусвала заедно с родителите си. Определено не и през седмицата.

От стола си отбелязваш всичко, което виждаш: поставка с ножове на плота, щипки на сушилника. Черпак, отварачка за консерви, чифт дълги ножици. Кухненска кърпа, преметната през дръжката на фурната. Всичко е чисто, всеки предмет е на отреденото му място. Той е разопаковал кашоните си. Създал си е дом на това ново място. Сега е негово, под негов контрол.

Отива и се обляга на парапета, надига глава към първия етаж.

— Сесилия! — провиква се.

Връща се до кафемашината, за да провери дали кафето е готово. Баща, заел се със закуската, изпълняващ сутрешните си задължения.

Първото, което виждаш от нея, са краката ѝ. Два светлосини чорапа, топуркащи по стъпалата. Прилепнали черни панталони, мъхнат бледоморав пуловер. Щом стига средата на стълбището, се навежда, за да надникне в кухнята.

— Здравей — казваш.

Гласът ти стряска нея, него, а най-вече теб. Погледът му отскача от теб към дъщеря му. Боиш се, че си сгрешила. Една дума и вече си съсипала всичко. Но Сесилия отива до масата и сяда срещу теб.

— Здрасти — отговаря ти.

Не можеш отново да кажеш „здрасти“, така че леко ѝ махваш. Стараеш се да не зяпаш, но не можеш да се сдържиш, поглъщаш лицето ѝ, пируваш с чертите ѝ.

Оглеждаш я в търсене на следи от баща ѝ, опитваш да отгатнеш историята на отглеждането ѝ. Има известна прилика с него — някой непознат на улицата би допуснал, че имат връзка — но тя е отделен човек, лицето ѝ е по-закръглено от неговото, по-нежно. Обсипано с лунички, обрамчено с вълниста червена коса. Очите ѝ обаче са неговите — същото синьо-сиво, същите пръски жълто около ирисите.

Той поставя чиния с препечени филийки на масата. С гръб към дъщеря си надига веждите си към теб. Не се прецаквай.

Опитваш се, но нямаш представа как да го постигнеш. Нищо не би могло да те подготви, че ще седиш в кухнята на този мъж, ще изравяш дружелюбността си и ще я предлагаш на дъщеря му.

— Аз съм Рейчъл — казваш ѝ.

Тя кима.

— Сесилия.

— Приятно ми е да се запознаем.

Усмихва се леко. Баща ѝ отива до кухненския плот, взима каната за кафе и се връща, за да седне на масата. Обръща се към нея.

— Добре ли спа?

Тя кима, очите ѝ са впити в празната ѝ чиния. Смътно си спомняш каква беше ти самата сутринта на нейните години: все уморена, никога гладна, определено не и в настроение да говориш. Баща ѝ си сипва чаша кафе, след това оставя каната на ръба на подложката ти. Казва ти, нарежда ти да се обслужиш. Пълниш чашата пред себе си. Едва когато я надигаш към устните си, забелязваш думите, отпечатани от другата ѝ страна с големи черни букви: НАЙ-ДОБРИЯТ ТАТКО НА СВЕТА.

На масата за закуска най-добрият татко на света се пресяга към кичур от косата на дъщеря си. Поднася го към носа ѝ, движи го нагоре и надолу, гъделичка ноздрите ѝ. Първоначално тя не реагира. На третото смушкване внимателно го избутва и се смее сякаш напук на себе си.

— Спри де!

Той се усмихва, отчасти на нея и отчасти на себе си. Баща и дъщеря му, които се чувстват добре заедно.

Той я обича. Очевидно е, дори и за теб.

Една особеност на любовта: тя може да направи хората слаби.

Докато са заети със себе си, затваряш очи и преглъщаш първата си глътка кафе от години. Вкусът му те връща към последната ти сутрин, деня, в който той те взе. Времето от преди това — летен стаж в нюзрум, изморени служители пъхат капсули в машината чак до късно следобед. И междувременно се сещаш за всяко посещение в кафенето. Що се отнася до кафето, спомняш си сега, никога не си пила едно и също всеки ден. Опитвала си всяка възможна вариация — шварц кафе, двойно ристрето, лате с лешников сироп, капучино с повече пяна. Отказвала си да се посветиш на нещо определено. Искаше да опиташ всичко, което светът би могъл да ти предложи.

Когато отново отваряш очи, детето чете гърба на кутията с маслото. Дръж се естествено. Пресягаш се за препечена филийка, поставяш я в чинията си. Поглеждаш към най-добрия татко на света, изчакваш безмълвното му одобрение, преди да вземеш тъп нож. Дъщеря му оставя четивото си, а ти размазваш масло по филията. Добавяш и слой желе, все едно е нищо, все едно това не е първият път от пет години, когато можеш да решаваш колко ще изядеш от предложената храна. Толкова церемониално, колкото ти е възможно, без да събудиш подозрения, отхапваш хапка.

Остра болка прерязва венците ти. Желето е толкова сладко, че засяда в гърлото ти. От години не си ходила на зъболекар. Не искаш да мислиш за онова, което е в устата ти. Кариеси, гингивити, уста, която ще започне да кърви, ако решиш да почистиш зъбите си с конец. Препечената филия боли, но освен това е топла и хрупкава, маслото е почти разтопено, а ти си толкова шибано настървена, толкова гладна, че си забравила какво е да бъдеш заситена. Може би си трупала глада някъде между празния си стомах и възлите по бедрените си кости и няма да можеш да спреш да ядеш, докато не наваксаш всяка калория, която си пропуснала в бараката.

— Взе ли бележката за госпожа Нюман?

Гласът на бащата те връща обратно в кухнята. Връща те към ръцете ти на масата, към краката ти на пода, към този мъж и неговата дъщеря, и тяхната съвършена и чудесна сутрешна рутина. Сесилия потвърждава, че тя наистина е взела онази бележка за госпожа Нюман. Небрежният им разговор продължава, той пита за предстоящия тест, иска потвърждение, че тази вечер Сесилия ще е на урок по рисуване и че ще я вземе в пет и половина.

Ти не знаеше, че бащите могат да се държат така. Независимо колко назад се вглеждаш, не можеш да си спомниш твоят някога да ти е правил закуска, да си е играл с косата ти, да знае имената на учителите ти и учебния ти план. Баща ти заминаваше рано на работа и се прибираше след вечеря, облечен в хубав костюм, с куфарче в ръка, изморен, но доволен. Отделяше време за теб и за брат ти, за спортни срещи и училищни пиеси, за неделни следобеди в парка. Но ти беше част от списъка с неща за вършене. Дори като дете усещаше, че ако никой не му напомни за конкретната дейност, бащинството може да му се изплъзне от ума, детството ти да стане като дреха, която никой не се е сетил да прибере от химическото чистене.

Най-добрият татко на света допива кафето си. Дъщеря му се предава пред филийката, която е опитала да сдъвче. Двамата стават. Той ѝ казва: „Пет минути“, и тя му отговаря, че знае, и изчезва на горния етаж. В мига, в който звукът от затръшването на вратата на банята стига до кухнята, той се обръща към теб.

— Хайде. Сега.

Подканва те да вървиш пред него и да се изкачиш по стълбището. Следва те отблизо, тялото му се отърква в твоето. Вървиш към спалнята. Не се налага да ти казва да се нагласиш до радиатора. Сядаш на пода и вдигаш дясната си ръка. Той вади белезниците от джоба си, закопчава единия край за китката ти, а другия за металната тръба. Дърпа нагоре и надолу, уверява се, че механизмът е заключен.

— Трябва да я закарам на училище, а после трябва да ида на работа. Сега, гледай.

Вади телефона си. Никога досега не си го виждала. Екранът му е много по-голям от онези, които си спомняш отпреди пет години.

— Имам камери. В тази стая, на входната врата, навсякъде. Скрити. Свързани са с приложение ето тук. — Почуква няколко пъти по екрана, после го обръща към теб. Не е изображение от камерата — не би ти го показал. Това би издало твърде много. Онлайн видео е. Демо.

Включва го само с шепот. Показва входа на някаква къща. Една жена отваря и затваря вратата. Виждаш го, чуваш го. Червена иконка мига в долния десен ъгъл на екрана.

Попиваш къщата, вратата и жената, наета да влиза в къща, която всъщност не е нейна. Технологията. Заплахата на очите му и ушите му, насочени към теб.

Челюстта ти се стяга. Бараката. Той нямаше очи в бараката. Не и докато отсъстваше. Можеше да четеш в бараката. Можеше да лежиш.

Можеше да седиш. Можеше да правиш тези неща и той не знаеше как или кога ги правиш. Не беше кой знае колко, но беше нещо и това нещо принадлежеше на теб.

Това би трябвало да е по-хубаво — искаш да кажеш и незабавно ти се приисква да се наругаеш, че мислиш така. По-хубаво не е нещо, което би ти позволил да имаш. По-хубаво е детска приказка.

Екранът потъмнява. Той отново го заключва.

— Ако направиш каквото и да било — ако крещиш или се движиш, ще видя всеки, който би дошъл, за да провери, ще получа известие. И няма да съм доволен. — Поглежда към прозореца на спалнята, затъмнен от спуснатите щори. — Работя близо дотук. Разбираш ли?

Казваш му, че разбираш, но нещо го задържа. Прикляка до теб. Вдига ръката си към лицето ти и те принуждава да погледнеш нагоре. Трябва да го види в очите ти. Че му вярваш, че в замяна и той може да ти вярва.

— Знаеш ли с какво си изкарвам хляба?

Наистина ли пита? Наистина ли не помни, че никога не ти е казвал?

Опитваш да поклатиш глава в отрицание.

— Електротехник съм. — Изглежда, му отвръщаш с празен поглед, защото той завърта очи и добавя: — Знаеш ли какво е това?

Мислиш си, че знаеш, но той те пита с такава настойчивост, че решаваш, че не знаеш.

— Горе-долу — отговаряш.

— Поправям и поддържам електропроводи. Никога ли не си виждала някой от нас там горе, дето работи по жиците?

Казваш му Аха, точно това си помислила. Струва ти се логично да работи това. Цял ден качен на електрическия стълб, докато между него и смъртоносното напрежение има само слой гума.

— Това е малък град — продължава. — И когато работя, е, направо е невероятно колко надалеч се вижда оттам горе.

Пуска лицето ти, поглежда нагоре, все едно може да види през тавана. Представяш си го, короните на дървената в далечината, прелитащите птици. Отново стиска телефона си.

Този път ти показва резултатите от търсенето на изображения в Гугъл. Мъже, висящи от кабели, с един крак на върха на дванайсетметров стълб, а другият се рее във въздуха. Твърди шапки и дебели ръкавици. Безпорядък от макари и куки. Усещаш погледа му върху себе си, докато поглъщаш всичко. Дава ти няколко мига, после ти взима телефона.

— Можеш да видиш всичко, когато си там горе. — Очите му отново се стрелват към прозореца. — Всяка улица. Всяка къща. Всеки път. Всеки човек. — Погледът му се връща към теб. — Виждам всичко. Разбираш ли? Дори когато хората не разбират. Аз гледам. Винаги ще гледам.

— Разбирам — казваш му. Ако гласът ти имаше ръце, точно сега щяха да бъдат сключени за молитва. — Ясно ми е.

Гледа те няколко секунди, после тръгва към вратата.

— Чакай!

Пръстът му литва към устните му. Снишаваш глас.

— Нещата ми.

Подръпваш белезниците, за да подчертаеш факта, че си тук, а книгите ти са ей там, далеч от теб. Той ги взема и ги поставя на купчина пред теб.

— Благодаря.

Поглежда часовника си и бързо излиза. Чуваш стъпки, а после гласа му от долния етаж.

— Готова ли си?

Сесилия сигурно е кимнала утвърдително. Предната врата се отваря и затваря. Пали пикапа и малко след това бръмченето на двигателя заглъхва.

Без тях къщата е тиха. Но не е блажена тишина. Празна тишина, потискаща, неудобна, все едно седиш в скута на непознат. Стаята ти се струва огромна и мъничка едновременно. Сякаш стените ѝ се плъзгат една към друга, повърхността се свива, пространството се затваря около теб.

Затваряш очи. Мислиш си за бараката, за твърдите дъски под главата си, за света ти от дървени летви. Притискаш ръце към очите си, местиш ги и затискаш ушите си. Можеш да чуеш въздушния поток, минаващ през теб подобно на струя вода в раковина.

Ти си тук.

Ти дишаш.

Тази сутрин беше изпит и ти го взе успешно. Доколкото разбираш, взе го.