Стая за гости

65. Емили

Той се връща в ресторанта. В четвъртък, както преди. Усмихва ми се. Когато му подавам кредитната му карта, пръстите му докосват моите. Обаче са студени. Мъртвешки студени. Сякаш никога вече няма да ме сграбчат, да се впият в мен като че съм най-изкусителното, най-любимото създание на света.

В петък вечерта съдията идва да вечеря. Сяда на бара, любимото му място. Този път ще е по-непринудено, казва ми. Ще може да се смеси с останалите. Освен това щяло да му е неудобно да е съвсем сам на масата.

Ето я идеята. В главата ми е. Носи усещане за щедрост, но има и известна токсичност. Струва ми се интересно и малко опасно.

Първоначално на Ейдън няма да му хареса, обаче — стига да си изиграя добре картите — ще спре да се противи.

— Трябва да направим нещо повече.

Съдията ме поглежда сякаш току-що е забелязал присъствието ми.

— За семейството — пояснявам. — Преживяха толкова много. Не мога да си представя какво ѝ е на дъщеря му.

Заглежда се някъде над рамото ми и се замисля. Съдия Бърн. Три десетилетия изпълнява тази длъжност. На всеки четири години името му е на бюлетината. На всеки четири години бъдещето му е в ръцете на града. За него е от значение не само да бъде харесван, но и хората да знаят, че и той ги харесва.

— Права си — казва. — Напълно си права.

Добре. Вече няма път назад. Правим го. Аз ще го направя.

— Ако бях на нейно място — обяснявам на съдията, — бих искала малко тържество. През коледната ваканция приятелите ти липсват, нали? — Леко кимване. — Никога не бих си признала, разбира се. Тийнейджъри… — Съдията и аз едновременно завъртаме очи, сякаш и двамата знаем, сякаш и той си спомня също като мен какво е да си тринайсетгодишно момиче.

Ерик поднася чиния с ризото с гъби пред него. Сипвам му ирландско кафе за сметка на заведението и продължаваме да говорим.

Най-лесното би било, добавям, да се направи в къщата им.

Съдията не е толкова сигурен.

— Няма ли да се натрапим?

— Къщата е ваша, съдия.

— Знам, знам. Но Ейдън я е наел. Не съм сигурен, че бих искал да съм такъв хазяин.

Навеждам се над бара. Останете с мен, съдия.

— Можем да го направим извън къщата. Дворът е толкова хубав. — Съдията килва глава настрани. — Можем да използваме отоплителните печки от двора на ресторанта — обяснявам. — Да окачим коледни лампички. Аз пък ще направя греяно вино. Ще се погрижим за всичко. Ще бъде чудесно.

Обмисля думите ми.

— Виждали ли сте къщата? — питам. — Би могла да е толкова хубава, но точно сега е просто тъжна. Единствената на улицата е без никакви лампички. Никого не виня, имайте го предвид. Преместиха се там в най-лошия момент от живота си. Но мисля, че им трябва малко помощ, за да направят мястото така, че да се почувстват като у дома си. Трябва да започнат да си създават хубави спомени там.

Този път съдията се усмихва. Приел е идеята.

— Добре — казва. — Идеята не е лоша. Ще говоря с Ейдън, ще му кажа, че няма да се наложи и пръста си да мръдне.

— Чудесно. — След това добавям с усмивка: — Обаче вероятно ще му е трудно да го приеме. Знаете го какъв е. Никога не може да стои мирен. Все трябва да помага с всичко.

Съдията се изкикотва, сякаш казва „Аз ли не знам“. Допълвам му ирландското кафе и той вдига чашата си за тост в името на скъпия ни приятел.

— Трябва да стане скоро — казвам и завивам капачката на бутилката „Джеймисън“. — Трябва да е преди Коледа.

Съдията кима.

След като си тръгва, облягам ръце на плота и обмислям станалото току-що. Малко съм замаяна и не ми достига въздух.

Ейдън.

Това е неговата къща, неговият дом.

Ще сме там заедно. И аз ще го достигна. Ще достигна право сърцето му.