Стая за гости

51. Емили

Лежа в леглото, заредила съм стар албум на Belle & Sebastian и търся момичето в себе си. Онази, която вярваше в любовта и приятелството. Която вярно чакаше някой да отключи отдалечените ъгълчета в сърцето ѝ.

Стюарт Мърдок едва изпява първото изречение на припева, преди да го накарам да спре.

Ръката ми се отпуска върху юргана. Ще ми се да мога да заспя. Но през мен пулсира поток. Импулс, който е без посока, но е настойчив и предизвикващ да направя нещо.

Каквото и да е.

Ставам. Очите ми са сухи и лепкави. Кожата на ръцете ми е груба. Днес е понеделник, рядко свободен ден. Проверявам в телефона колко е часът.

Един следобед.

Искам да го видя.

Не. Това не е желание. Това е необходимост.

Имам нужда да го видя.

Опитах, нали така? Опитах да му дам пространство. Опитах да забравя. Опитах да вярвам, че ще се върне при мен. Опитах да се убедя, че когато излезе от зимния си сън, мога да му бъда приятелка.

Не свърши работа.

Всяка нощ го сънувам. Всяка сутрин чувствам празнината от отсъствието му отново и отново. Мисля за него. Мисля за тъмната му къща, за липсващите коледни лампички. Как понякога така се чувства и мозъкът ми — мрачен, затворен в себе си, без нито лъч светлина, който да прониква през прозореца.

В такива моменти бих дала всичко някой да се намеси.

Захващам се за работа. Изостанала съм с прането, събирани от две седмици тениски вече преливат от коша. В дъното на чекмеджето коралов вълнен пуловер ми се притича на помощ. Сребърната верижка се намества във V-образното деколте между ключиците ми. Спасявам чифт сравнително чисти дънки от купчината с дрехи на пода до леглото ми. Включвам сешоара и прокарвам четка през косата си. Коректор, руж, пудра, спирала. Гланц за устни. Гланц за устни?

Спирам, а блестящият гланц е на сантиметри от лицето ми.

Не.

Без гланц за устни. Твърде момичешко е. Мъжът, когото търся — той е истински мъж. Баща. Не е някакъв извратен с Лолита комплекс.

Червило, решавам. Нанесено по устните ми с върховете на пръстите ми. Дискретен нюанс, все едно съм захапала череша или съм пила тъмночервено вино.

Завързвам апреските си с треперещи пръсти. Някакво подобие на възбуда стяга гърдите ми.

Ще чакам, колкото и време да отнеме. Той ще се прибере у дома и аз ще съм там — е, не точно там, не съм напълно откачила. Ще съм в квартала, ще изпълнявам поръчки. Ще се срещнем случайно. Той ще даде обяснение за мълчанието си, а аз ще кажа: Шшшт, дори не го споменавай. Случва се. Всички сме заети.

Трябва сама да накараш нещата да се случат. Така казват всички — списанията, специалистите в интервютата в сутрешните блокове, изобщо всеки и всички. Еди-кой си ти е откраднал идеята? Стиснал ти е задника напът към изхода? Стегни се. Не отивай в „Човешки ресурси“. „Човешки ресурси“ водят само до беди. Не му обръщай внимание. Не обръщай внимание на всеки пристъп на тревожност, от който стомахът ти се свива всеки ден, когато отидеш на работа. Продължавай да работиш. Бъди по-добра от тях.

Това е най-доброто отмъщение.

Бъди дръзка. Бъди смела. Накарай ги да те забележат. Накарай ги да те чуят.

Вдигам ципа на якето си, взимам ключовете за колата и тръгвам надолу по стълбите, а ехото от стъпките ми е като клетвена декларация.