Стая за гости

82. Жената с име

Стаята е малка и без прозорци. Бюро, флуоресцентно осветление и картонена папка. Въздухът е пропит с миризма на пот и на разтворимо кафе.

Харесва ти. Всичко това. Стая, в която въздухът не му принадлежи.

— Седнете — нарежда ти полицаят.

Сядаш.

— Трябва да ви кажа — започваш, но той те прекъсва.

— Какво стана там? — настоява да знае. — Коя сте вие? Откъде познавате Ейдън?

Поемаш си дъх. Кожата ти настръхва. Опитвам се, искаш да му кажеш. Опитвам се да ви обясня. Живея в това от пет години и сега е моментът, сега трябва да ме чуете.

Трябва да ми повярвате.

Обещайте, че ще ми повярвате, искаш да кажеш. Обещайте, че след като ви разкажа, всичко ще свърши.

Начинът, по който току-що произнесе името му. Как се извиняваше, докато му слагаше белезниците. Толкова съжалявам, Ейдън. Приятели. Двама мъже, които се познават отдавна.

„Ейдън Томас ли? — ще каже младият полицай по телевизията. — Беше толкова добър човек. От онези хора, които всички харесват. Учтив. Ако колата ти се повреди, той ще е там, за да ти даде ток. Никога не сме имали проблеми с него. Разбираше се добре с всички.“

Поемаш глътка застоял въздух. „Чуй — иска ти се да кажеш. — Да сключим сделка. Ще ти дам случая на века. Ще променя живота ти, стига и ти да промениш моя.“

Погледни го. Думите, които следват, са думи, които трябва да изречеш с изправен гръб и с вдигната глава. Без колебание. Пет години си чакала това. Копняла си стая, лишена от присъствието му, за уши, които да изслушат каквото имаш да кажеш.

— Господин полицай — започваш. Гласът ти е гъст като сироп, а челюстта ти мъчително се бори с всяка сричка.

Трябва да го кажеш.

Спомни си. Звукът, усещането за него в устата ти.

Името ти.

Забранено като поругание.

От пет години не си го изричала.

Дори да помислиш за него ти се струваше нередно. В бараката. Всеки път, когато той беше там. Страхуваше се, че той ще чуе сричките в главата ти. Че ще усети предателството ти, че част от теб се е изплъзнала от хватката му.

— Името ми — казваш. Започваш отначало. Не можеш да се провалиш.

Трябва да е идеално.

Когато изричаш думите, им даваш силата да отключват врати и да ги оставят отворени завинаги.

— Господин полицай — казваш отново и този път не спираш: — Името ми е Мей Мичъл.