Свидетел на огъня

103

Юна кара в посока към Йоханесхув, южно от Стокхолм, когато един мъж най-сетне отговаря на телефона. Звучи, сякаш устата му е пълна с храна:

— Технически отдел на метрото… Тук Шеле.

— Юна Дина, от криминалната полиция. Можете ли да потвърдите, че вагон на име „Денис“ се намира при вас в Йоханесхув?

— „Денис“ ли? — примлясва мъжът. — Имате ли номер на вагона?

— Не за съжаление.

— Почакайте, ще проверя в компютъра.

Юна чува как мъжът си говори нещо на себе си, след което се връща към слушалката:

— Има един „Дениз“, със „з“ накрая…

— Няма никакво значение.

— Добре — казва Шеле и Юна го чува звучно да преглъща големия залък в устата си. — Не го виждам в регистъра… Това е един доста стар вагон, не знам… Но според данните, които мога да извадя, не е бил в движение през последните години.

— Къде се намира той?

— Трябва да е тук някъде, но… Нека да направим тъй, ще ви прехвърля към Дик. Той знае всичко, дето компютърът не го знае…

Гласът на Шеле изчезва и е заместен от електронно жужене. Сетне отговаря един по-възрастен мъж и гласът му ехти все едно се намира в катедрала или стая от метал:

— Тук Развяващия се Дик.

— Току-що говорих с Шеле — обяснява Юна. — И той смята, че един вагон с наименованието „Денис“ е някъде при вас.

— Щом Шеле казва, че вагонът е тук, значи е така, но мога да ида и да хвърля едно око, ако е въпрос на живот и смърт и честта на родината.

— Всъщност е точно така — глухо отговаря Юна.

— В колата ли сте? — пита Дик.

— Да.

— И идвате насам, нали?

Юна чува по телефона как мъжът слиза по една метална стълба. Голяма, тежка порта изскърцва и мъжът е леко запъхтян, когато отново заговаря в слушалката.

— Сега съм долу в тунела — още ли сте на линията?

— Да.

— Тук са, във всеки случай, „Микаела“ и „Мария“. „Дениз“ би трябвало да е в някой от тези ъгли.

Юна чува как крачките на мъжа ехтят, докато самият той кара толкова бързо, колкото може, по моста Сентралбрун. Мисли си за периодите в живота на Вики, когато е била бегълка. Все някъде е спяла, все някъде се е чувствала на сигурно място.

— Виждате ли вагона? — пита той.

— Не, това беше „Елинор“… и там „Силвия“… Дори осветлението не работи като хората.

Юна чува звънтене под краката на мъжа, докато той продължава да слиза в един тунел под равната индустриална зона.

— Отдавна не съм слизал тук — казва човекът запъхтяно. — Ще светна с джобното фенерче… Най-накрая, разбира се… „Дениз“, ръждясал и прилича на…

— Сигурен ли сте?

— Мога да отида и да го снимам, ако искате… Но какво е това, по дяволите? Тук има хора, вътре има хора, във…

— Тихо — бързо нарежда Юна.

— Във вагона има някой — прошепва мъжът.

— Стойте настрана — казва Юна.

— Залостили са вратата с газов флакон.

Чува се високо пращене, мъжът върви с широки крачки и диша запъхтяно.

— Имаше… видях хора вътре във вагона — отново прошепва възрастният човек по телефона.

Юна си помисля, че вероятно не е Вики, тъй като ключът и плочката не са у нея.

Изведнъж Юна чува високи писъци по телефона, отдалечени, ала ясни.

— Една жена пищи там вътре — прошепва монтьорът. — Изглежда съвсем обезумяла.

— Просто пак излезте — казва Юна.

Чуват се стъпките и запъхтяното дишане на мъжа. Виковете отново прокънтяват, ала този път са по-слаби.

— Какво видяхте? — пита Юна.

— Вратата беше блокирана с голям флакон газ за заваряване.

— Видяхте ли някого?

— По прозорците имаше графити, но видях един по-голям и един по-малък човек, може и още да имаше, не знам.

— Сигурен ли сте в това? — пита Юна Лина.

— Държим тунелите заключени, но ако човек си го навие на пръста… Ясно е, че може да се вмъкне — изпъшква мъжът.

— Чуйте ме добре… Аз съм криминален инспектор и единственото, което искам, е да се махнете оттам и да чакате отвън, докато дойде полицията.