Свидетел на огъня

67

Язовирната стена вибрира болезнено. Непромокаеми чували за трупове лежат грижливо сгънати върху пластмасова ваничка със сигнални шамандури, които да отбележат местонахождението на евентуални находки.

— Ще започна откъм електроцентралата и ще претърсвам района квадрат по квадрат — уточнява Хасе.

— Не, да отидем по-натам, където реагира кучката — казва Юна.

— Ха така, жените ли ще оставим да ни казват какво да правим? — засяга се Хасе.

Дълбоко под гладката течаща водна повърхност се намират отворите на шлюзовете, а пред тях са поставени яки решетки, които улавят всичко, довлечено от реката.

Гмуркачът изпробва подаването на газ от бутилките с нитрокс 36 на гърба си. Свързва кабела на камерата с компютъра и после си слага гмуркаческата маска. Юна вижда собственото си изображение на екрана.

— Помахай на камерата — казва Хасе и се плъзва долу във водата.

— Ако течението е твърде силно, ще прекратим — отвръща Юна.

— Внимавай — провиква се Гунарсон.

— Свикнал съм да се гмуркам на силно течение — добавя Хасе. — Но ако не изляза, предайте на сина ми, че може би все пак трябваше да замина с него.

— Ще пием по бира в хотел „Сьомгата“, когато свършим — казва Гунарсон и помахва.

Хасе Буман изчезва долу във водата, повърхността се издува и после отново става гладка. Гунарсон се усмихва и хвърля недопушената си цигара през стената. Движенията на гмуркача се долавят като пулсиращо тъмно образувание. Мехурчета издишан въздух, които нарушават обтегнатата повърхност на реката. По монитора преминава единствено грубата бетонна стена, осветена от лампата на камерата. Тежкото дишане на гмуркача съска във високоговорителя.

— На каква дълбочина се намираш сега? — пита Юна.

— Само на десет метра — отговаря Хасе Буман.

— Има ли течение?

— Имам усещането, че нещо ме дърпа за крака.

Юна проследява спускането на гмуркача на монитора. Бетонната стена се плъзва нагоре. Дишането започва да звучи по-тежко. На моменти се виждат ръцете на гмуркача на фона на стената. Сините ръкавици блестят в светлината от лампата.

— Тук няма нищо — казва Гунарсон нетърпеливо и започва да крачи нервно напред-назад.

— Кучето усети, че…

— То не маркира — прекъсва го Гунарсон, като повишава тон.

— Не, но усети нещо — инати се Юна.

Мисли си как мъртвите тела е възможно да са се носили във водата, търкаляйки се по дъното, все по-близо до течението в средата на реката.

— Седемнайсет метра… Течението е дяволски силно сега — казва гмуркачът с глас, който звучи все едно е в консервна кутия.

Гунарсон размотава спасителното въже, което се стрелва през металния парапет и изчезва във водата.

— Движиш се твърде бързо — казва Юна. — Напълни си жилетката.

Гмуркачът започва да пълни жилетката с големи количества въздух от бутилките. Всъщност той обикновено го прави за баланс и изкачване, но разбира, че Юна е прав, трябва да намали скоростта, предвид всички боклуци във водата.

— Спокойно е — докладва след малко.

— Ако е възможно, искам да слезеш и да огледаш решетките — обяснява Юна.

Хасе се движи известно време по-бавно, преди да попадне в течението, чиято скорост е по-голяма, сякаш шлюзовете се били отворени още по-широко. Боклуци, клечки, листа профучават покрай лицето му право надолу.

Гунарсон премества кабела и спасителното въже, когато един дървесен дънер се приближава и силно се блъсва в ръба на стената.