Свидетел на огъня

12

Юна излиза отвън на свежия въздух и вдишва дълбоко, сякаш досега е бил затаил дъх. Може би Руса Бергман е имала да му предаде нещо важно, мисли си той. Възможно е някой да я е натоварил със задача. Склерозата обаче я е сполетяла, преди да успее да я изпълни.

Той никога няма да узнае как са стояли нещата.

Изминали са дванайсет години, откакто загуби Сума и Луми.

Последните следи към тях са изличени със загубената памет на Руса Бергман.

Сега всичко е свършено.

Юна се качва в колата, избърсва сълзите от бузите си, притваря очи за момент, завърта ключа в ключалката за палене и потегля обратно към Стокхолм.

Успял е да измине три мили3 на юг по Европейски път 45 в посока към Мура, когато му позвънява шефът на Националната полиция Карлос Елиасон.

— Извършено е убийство в един дом за младежи на север, в Сундсвал — съобщава Карлос с напрегнат глас. — Обаждането е постъпило в Централата за спешни случаи точно след четири часа днес сутринта.

— В отпуск съм — казва Юна почти беззвучно.

— Все пак можеше да дойдеш на караоке партито.

— Някой друг път — изрича Юна сякаш на себе си.

Пътят минава право през гората. Далеч навътре между дърветата блещука сребристо езеро.

— Юна? Какво се е случило?

— Нищо.

Някой извиква Карлос отзад.

— Сега съм на заседание на ръководството, но искам… Току-що разговарях със Сусан Йост и тя казва, че местната полиция във Вестернорланд не смята формално да поиска съдействие от Националната полиция.

— Тогава защо ми се обаждаш?

— Казах, че ще изпратим наблюдател.

— Нали ние не изпращаме наблюдатели?

— Е, сега вече го правим — обяснява Карлос, като снижава глас. — Уви, въпросът е щекотлив. Спомняш ли си капитана на националния отбор по хокей, Яне Свенсон… Пресата така и не спря да тръби за некомпетентността на полицията.

— Защото така и не откриха…

— Не ми говори за това — беше първият голям случай на Сусан Йост като прокурор — продължава Карлос. — Не искам да кажа, че пресата имаше право, но полицията на „Вестернорланд“ имаше полза от теб тогава. Много се туткаха, придържаха се към правилата, а времето си вървеше… Не е необичайно, но понякога ни изтипосват по вестниците.

— Не мога да говоря повече — казва Юна, за да приключи разговора.

— Знаеш, че не бих се обърнал към теб, ако ставаше дума за обикновено убийство — настоява Карлос и си поема дъх. — Но се пише много за това, Юна… Убийството е страшно брутално, има много кръв… и тялото на момичето е аранжирано.

— Как? Как е аранжирано? — пита Юна.

— Лежи в леглото, като е захлупило лице с длани.

Юна седи мълчаливо, хванал волана с дясната си ръка. Дърветата профучават покрай двете страни на колата. Карлос диша в телефона. Във фона се чуват гласове. Без да казва нищо, Юна завива от Е45 по Лосвеген, който води на изток към крайбрежието, за да продължи после към Сундсвал.

— Просто иди там, моля те, Юна… Дръж се добре и им помогни да разрешат случая сами, най-добре преди журналистите да започнат да вдигат врява.

— Значи вече не съм никакъв наблюдател?

— Напротив, такъв си… Просто стой наблизо, наблюдавай разследването, давай предложения… Само разбери, че изобщо нямаш каквито и да било оперативни задачи.

— Заради вътрешното разследване срещу мен ли?

— Важно е да не биеш много на очи — казва Карлос.