Свидетел на огъня

135

Дежурният полицай поглежда документа за самоличност на Сага Бауер и силно се изчервява. Казва ѝ, че пациентката скоро ще се върне, и задържа вратата на стая 703, докато влезе.

Сага прави няколко крачки и спира пред двамата, които чакат в празната стая. Леглото го няма, но стойката за преливане е още там.

— Моля да ме извините — казва жената в сив костюм.

— Да — отговаря Сага.

— Приятелка на Вики ли сте?

Преди Сага да успее да отговори, вратата отново се отваря и влиза Юна Лина.

— Юна! — възкликва тя изненадано и усмихнато се ръкува с него. — Мислех, че си отстранен от всичко.

— Отстранен съм — потвърждава той.

— Радвам се да го чуя — казва Сага.

— Вътрешните следователи вършат добра работа — отвръща Юна и се усмихва така, че трапчинките се виждат на бузите му.

Прокурорката Сусан Йост отива при Сага, а в погледа ѝ се чете учудване.

— Службата за държавна безопасност? — пита тя. — Мислех, може би… Искам да кажа, помолих за…

— Къде е Вики Бенет? — прекъсва я Сага.

— Лекарят искаше да направи още една компютърна томография — казва Юна, като застава до прозореца и се заглежда навън с гръб към стаята.

— Тази сутрин взех решение да задържа Вики Бенет — казва прокурорката. — Но, разбира се, би било добре да направи самопризнания, преди въпросът за ареста да се гледа в съда.

— Смятате да образувате дело ли? — изненадва се Сага.

— Да — отмерено отговаря Сусан. — Аз бях там, видях телата. Вики Бенет е навършила петнайсет години и е отвъд категорията „лечение на малолетни под строг режим“.

Сага се усмихва скептично:

— Но да я пратите в затвора…

— Не ме разбирайте погрешно — прекъсва я прокурорката, — всъщност разчитах да ми изпратят някой опитен агент.

— Разбирам — казва Сага.

— Но заслужавате да ви дадем шанс, разбира се. Така мисля.

— Благодаря — отговаря Сага сдържано.

— Вече прекарах половината ден тук и ви гарантирам, че не става дума за обикновен разпит — обяснява Сусан Йост и си поема дълбоко дъх.

— В какъв смисъл?

— Вики Бенет не се страхува — изглежда, борбата за надмощие ѝ се харесва.

— А вие? — пита Сага. — Харесва ли ви борбата за надмощие?

— Нямам време нито за нейните игри, нито за вашите — строго казва прокурорката. — Утре ще изложа молбата за арест пред Районния съд.

— След като прослушах встъпителния разпит, не останах с впечатлението, че Вики Бенет си играе — обяснява Сага.

— Всичко е само игра — настоява прокурорката.

— Не мисля, ала убийствата могат да бъдат травматични дори за убиеца. Съзнанието му може да създаде плаващи острови от спомени с размити граници.

— И какво ви учат да правите в Службата за държавна безопасност?

— Ръководителят на разпита трябва да изхожда от предпоставката, че всички хора искат да си признаят и да бъдат разбрани — отвръща Сага, без да обръща внимание на провокативния тон на Сусан Йост.

— Това ли е всичко? — пита прокурорката.

— Смятам, че всяко признание е свързано с чувството за власт, тъй като този, който признава, има власт над истината — продължава Сага вежливо. — Именно затова заплахите не вършат работа, докато любезността, уважението и…

— Само не забравяйте, че тя е заподозряна за две много брутални убийства.

Отвън се чуват шумът на приближаващи се стъпки и дрънченето от колелата на болнично легло.