Свидетел на огъня

51

Елин излиза от съблекалнята облечена с кадифена пола под коленете и безшевно трикотажно боди от най-новата колекция на „Wolford“. Кожата на ръцете и раменете ѝ прозира през черната тъкан, обсипана с миниатюрни блестящи камъчета. Материята е толкава тънка, че трябва да надява специални копринени ръкавици, когато облича бодито.

Роберт седи в читалнята в кресло от агнешка кожа и преглежда документи, които разпределя в различни кожени папки.

— Кое беше това момиче, за което разпитваше полицаят?

— Никое — отговаря Елин.

— Това нещо, за което трябва да се притесняваме ли е?

— Не.

Роберт Бианки е неин съветник и асистент от шест години. Той е хомосексуален, но никога не е имал постоянна връзка. Според Елин Роберт най-много от всичко обича да го виждат заедно с красиви мъже. Як бе този, който смяташе, че тя трябва да има хомосексуален асистент, за да не я ревнува. Спомня си, че му каза, че ѝ е все едно — стига да не говори с предвзет глас.

Елин се настанява до него в другото кресло за четене, протяга крака и му показва лачените си обувки с високи токчета.

— Прелестни са — усмихва се той.

— Видях програмата до края на седмицата — казва тя.

— След един час имаш прием в хотел „Кларион Сайн“.

Тежък автобус, който преминава долу по булеварда, кара големите плъзгащи се врати да изтрещят. Елин усеща погледа на Роберт върху себе си, но не го среща, само премества малкото диамантено кръстче, което носи на верижка около врата си.

— Някога аз и Як се грижехме за едно момиченце на име Вики — произнася Елин и преглъща тежко.

— Бяхте ли го осиновили?

— Не, имаше си майка, ние бяхме само лица за помощ, но аз…

Тя замлъква и подръпва диамантеното кръстче на тънката верижка.

— Кога се е случило това?

— Само няколко години, преди ти да дойдеш да работиш за мен — отговаря Елин. — Но тогава аз не бях член на Управителния съвет на концерна, а Як току-що беше започнал да се занимава със „Сентропа“.

— Не е нужно да ми разказваш, ако нямаш желание.

— Вярвам, че всъщност бяхме подготвени, доколкото е възможно, разбира се. Знаехме, че няма да е никак лесно, но… Имаш ли представа как работи цялата система? Имам предвид: първо има невероятна бюрокрация, трябваше да се срещаме със социални работници и консултанти, абсолютно всичко се гледа под лупа, от семейните финанси до сексуалния живот… Но щом веднъж ни одобриха, само след три дни се озовахме с едно дете на ръцете и трябваше да се оправяме сами. Много странно, може да си помисли човек. Не ни казаха нищо за нея, никой не си мръдна пръста да ни помогне.

— Звучи типично.

— Наистина искахме да сторим добро… и това момиче живя тук девет месеца с прекъсвания. Опитаха се да върнат детето у дома при майка ѝ сигурно сто пъти, обаче накрая неизменно откриваха Вики сред куп стари кашони в някой гараж до Стокхолм.

— Тъжна история — отбелязва Роберт.

— Накрая на Як му дойде до гуша от всички нощи, когато се налагаше светкавично да отидем да я вземем, да я откараме в спешното отделение или просто да я сложим във ваната и да я нахраним… Така или иначе пак щяхме да се разделим, но… една нощ просто ми заяви, че трябва да избера…

Елин се обръща с вяла усмивка към Роберт:

— Не мога да проумея защо трябваше да ме принуждава да избирам.

— Защото мисли само за себе си — отговаря Роберт.

— Но ние бяхме на разположение само за подкрепа, как можех да избирам между него и едно дете, което щеше да живее тук няколко месеца, нямаше логика… И той знаеше, че по онова време бях напълно зависима от него.

— Не — опитва се да възрази Роберт.

— Но това е истина, бях зависима — повтаря Елин. — Така че когато майката на Вики получи ново жилище, аз се съгласих той да се обади на социалната служба… Искам да кажа, този път всичко изглеждаше много добре с майката…

Гласът ѝ секва и Елин с изненада усеща как сълзите ѝ внезапно бликват.

— Защо не си ми разказвала за това преди?

Елин избърсва сълзите си и не знае защо лъже:

— Не е нещо важно, нещо, което да ме гложди отвътре.

— Човек трябва да гледа напред — казва Роберт, сякаш я извинява.

— Да — прошепва тя и захлупва лице в длани.

— Какво има? — пита той неспокойно.

— Роберт — въздъхва Елин и среща погледа му, — аз нямам нищо общо с това, но полицаят, който беше тук, ми каза, че Вики е убила двама души.

— Да нямаш предвид онази история, дето току-що се случи там на север, в Норланд?

— Не знам.

— Имаш ли някаква връзка с нея? — пита той бавно.

— Не, нямам.

— Защото не бива да те свързват с тази история.

— Знам… То се знае, с готовност бих направила нещо да ѝ помогна, но…

— Стой настрана.

— Може би е редно да се обадя на Як.

— Недей.

— Той трябва да научи.

— Не и от теб — възразява Роберт. — Само ще се разстроиш, знаеш, всеки път, когато говориш с него…

Тя се опитва да се усмихне в знак на съгласие и слага ръката си върху топлите пръсти на Роберт.

— Ела тук утре сутрин в осем часа и ще прегледаме точките от програмата за следващата седмица.

— Добре — съгласява се Роберт и излиза от стаята.

Елин взема телефона, но изчаква Роберт да затвори външната врата и да заключи след себе си, преди да набере номера на Як.

Гласът му звучи дрезгав и сънлив, когато отговаря:

— Елин? Знаеш ли колко е часът тук? Не можеш да продължаваш да ми звъниш…

— Спеше ли?

— Да.

— Сам ли?

— Не.

— Откровеността ти да ме нарани ли цели, или да…

— Ние сме разведени, Елин — прекъсва я той.

Елин влиза в спалнята, но се спира, загледана в голямото легло.

— Кажи, че ти липсвам — прошепва тя.

— Лека нощ, Елин.

— Можеш да получиш апартамента на Брум стрийт, ако искаш.

— Не го искам, ти си тази, която харесва Ню Йорк.

— Изглежда, че полицията смята, че Вики е убила двама души.

— Нашата Вики ли?

Устните ѝ се разтреперват, а в очите ѝ напират сълзи.

— Да… бяха тук и питаха за нея.

— Колко неприятно — тихо продумва той.

— Не можеш ли просто да дойдеш тук, имам нужда от теб… Ако искаш, вземи със себе си Нора, не ревнувам.

— Елин… няма да дойда в Стокхолм.

— Извинявай, че се обадих — казва Елин и затваря.