Свидетел на огъня

22

Пиа Абрахамсон забелязва, че кара с леко превишена скорост.

Възнамерявала бе да тръгне на път по-рано, но пасторската среща в Йостерсунд се проточи.

Пиа поглежда сина си в огледалото. Главицата му е клюмнала към ръба на детското столче за кола. Очите му са затворени зад очилата. Утринното слънце проблясва между дърветата и осветява спокойното му личице.

Тя намалява скоростта до осемдесет километра в час, въпреки че пътят се простира прав като конец през боровата гора.

Пътищата са призрачно пусти.

Преди двайсет минути срещна тир, натоварен с дърва, ала оттогава не е зърнала нито едно превозно средство.

Примижава с очи, за да вижда по-добре.

Оградите, поставени, за да пазят дивите животни да не излизат на пътя, монотонно се точат от двете му страни.

„Човекът е най-уплашеното животно на света“, мисли си тя.

В тази държава има осем хиляди километра ограда за дивеч. Предназначена да предпазва не животните, а хората. Тези океани от гори са прорязани от тесни пътища, които от двете страни са защитени от високи огради.

Пиа Абрахамсон хвърля бърз поглед към Данте на задната седалка.

Забременя, докато работеше като пастор в енория Хеселбю. Бащата бе редактор в „Църковни вести“. И ето че стоеше с теста за бременност в ръка и осъзна, че е на трийсет и шест.

Задържа детето, но не и бащата. Синът ѝ е най-хубавото нещо, което ѝ се е случило в живота.

Данте спи в столчето си. Главицата му е увиснала тежко на гърдите и предпазното одеялце се е свлякло на пода.

Преди да заспи, бе толкова кисел, че плачеше за всичко. Плачеше, че в колата миришело лошо от маминия парфюм и че Супер Марио го били изяли.

Остават най-малко две мили до Сундсвал и после още четирийсет и шест до Стокхолм.

Пиа Абрахамсон обаче усеща силен повик да отиде по малка нужда, понеже изпи твърде много кафе на пасторската среща.

Скоро трябва да стигне до отворена бензиностанция.

Казва си, че не би било разумно да спира насред гората.

Неразумно е, но все пак ще го направи.

Пиа Абрахамсон, която всяка неделя чете проповед как всичко, което се случва, има по-дълбок замисъл, след няколко минути ще стане жертва на слепия, безразличен случай.

Тя плавно отбива встрани при един дърварски път и спира при заключената бариера, която загражда прохода в оградата срещу диви животни. Зад бариерата се простира чакълест път, който минава през гората и води до склад за дърва.

Пиа си казва, че само ще отиде до място, където няма да се вижда от пътя, и ще остави вратата на колата отворена, за да чуе, ако Данте се събуди.

— Мамо?

— Опитай да поспиш още мъничко.

— Мамо, не си отивай.

— Момчето ми — казва Пиа. — Трябва да пишкам. Ще оставя вратата отворена. През цялото време ще мога да те виждам.

Той я поглежда със сънливи очички.

— Не искам да остана сам — прошепва Данте.

Пиа му се усмихва и го погалва по потната бузка. Знае, че е майка-орлица, че ще го разглези, но не може да се държи другояче.

— Само за една ей толкова мъничка минутка — шегува се тя.

Данте стисва здраво ръката ѝ и се опитва да ѝ попречи да тръгне, но Пиа се измъква и издърпва една мокра кърпичка от пакета.

Тя излиза от колата, провира се под бариерата и продължава да върви по чакълестия път, обръща се и помахва на Данте.

Ами ако някой мине с колата и я заснеме с мобилния си телефон, както е вирнала голото си дупе!

Снимките с пишкащата свещеничка биха обиколили ютюб, фейсбук, интернет форуми, блогове и чатове.

Тя потръпва, слиза от чакълестия път и продължава нататък сред дърветата. Тежки дърводобивни машини, секачни машини и булдозери са изорали терена.

Когато се уверява, че вече не се вижда от големия път, тя си събува бикините, премества се настрани, запретва полата си и кляка.

Забелязва, че е уморена, бедрата ѝ започват да треперят и се подпира с ръка на хладкия мъх, който расте около стволовете на дърветата.

Изпълва я облекчение и тя затваря очи.

Когато отново ги отваря, вижда нещо необяснимо. Едно животно се е изправило на два крака и върви по дърварския път, с олюляваща се, приведена походка.

Малка фигурка, омацана в мръсотия, кръв и глина.

Пиа затаява дъх.

Това не е животно, а сякаш част от гората се е освободила и се е сдобила със собствен живот.

В облика на малко момиченце, направено от клони.

Съществото се олюлява, но после продължава да върви към бариерата.

Пиа се изправя и тръгва след него.

Опитва се да каже нещо, но е останала без глас.

Един клон се прекършва под крака ѝ.

В гората е започнал да ръми слаб дъждец.

Придвижва се бавно, като в кошмар, сякаш не може да тича.

Между дърветата зърва, че съществото вече е до колата. Около ръцете на странното момиче висят мръсни ивици плат.

Пиа се препъва по дърварския път и вижда как съществото просто маха чантата ѝ от седалката, сяда и затваря вратата.

— Данте! — задъхва се Пиа.

Колата рязко потегля, прегазва мобилния телефон и връзката ключове, завива към магистралата, одрасква предпазната мантинела към насрещното платно, после се връща на пътната лента и изчезва в далечината.

Пиа изтичва, ридаейки, до бариерата, цялата разтреперана.

Това, което се случва, е необяснимо. Глиненото човече изникна сякаш от нищото, изведнъж просто беше там и ето че сега колата ѝ и сина ѝ ги няма.

Тя се провира под бариерата и излиза на големия празен път. Не вика, не може. Чува се само задъханото ѝ дишане.