Свидетел на огъня

64

Когато влизат вътре, Ингрид е запалила огъня в голямата кахлена печка. Сядат на дивана, пият малцово уиски и разговарят за интервюто, за микрозаемите, които са се оказали решаващи за това много жени да получат шанс да променят живота си.

Елин усеща как валиумът и алкохолът я изпълват с абсолютно спокойствие, сякаш душата ѝ е море при пълно безветрие.

Насим казва, че френският журналист останал много доволен от интервюто. След това споделя с нея, че майка му е от Мароко.

— Това, което правиш, е нещо голямо — казва той с усмивка. — Ако баба ми беше получила микрозаем, то животът на мама е щял да бъде съвсем различен.

— Опитвам се да направя нещо, но…

Тя млъква и го поглежда в сериозните очи.

— Идеални хора няма — казва Насим и се премества по-близо до нея.

— Предадох едно момиче… което не биваше да предавам… което…

Той я потупва утешително по бузата и прошепва нещо на френски. Елин му се усмихва и усеща гъдела на опиянението да се разнася из тялото ѝ.

— Ако не беше толкова млад, щях да се влюбя в теб — казва тя на шведски.

— Какво каза сега? — пита той.

— Завиждам на гаджето ти — обяснява Елин.

Тя усеща дъха му, мирише на мента и уиски. Като билки, мисли си Елин, гледайки добре оформената му уста, и изведнъж я обзема желание да го целуне, но си мисли, че само би го уплашила.

Тя си мисли, че Як спря да спи с нея веднага щом Вики изчезна от живота им. Елин не можеше да проумее как е възможно той чисто и просто да спре да я желае. Отдаваше го на стреса или на твърде краткото време, прекарано заедно, на умора. И тя започна да полага усилия. Гласеше се, организираше романтични вечери, споделени мигове.

Ала той вече не я забелязваше.

Една нощ, докато Елин лежеше само по дантелената нощница в телесен цвят, Як дойде при нея и просто ѝ каза, че не я обича вече.

Искаше развод, беше срещнал друга.

— Внимавай, ще се полееш — предупреждава я Насим.

— Господи — прошепва тя в същия миг, в който, без да иска, разлива малко уиски по корсажа на роклята.

— Няма страшно.

Насим взема една салфетка, коленичи и внимателно я притиска към петното, придържа я към нея, докато другата му ръка обвива талията ѝ.

— Трябва да се преоблека — казва Елин, изправя се и трябва да положи усилие, за да не падне настрана.

Валиумът, виното и уискито препускат през мозъка ѝ с трясък и грохот.

Насим я подпира, докато вървят един зад друг през салоните. Тя се усеща отмаляла и уморена, накланя се към него и го целува по шията. Спалнята е хладка, потънала в полумрак. Само една кремава лампа свети на нощната масичка.

— Трябва да легна.

Елин не казва нищо, когато той я слага в леглото и бавно събува обувките ѝ.

— Ще ти помогна — промълвява тихо Насим.

Елин се преструва на по-пияна, отколкото е, просто лежи, без да помръдва, сякаш не забелязва, че той разкопчава роклята ѝ с треперещи ръце.

Чува тежкото му дишане и се пита дали Насим ще се осмели да я докосне, да се възползва от опиянението ѝ.

Лежи неподвижно в леглото в златистите си бикини и го гледа сякаш през люлееща се мъгла, след което затваря очи.

Насим промърморва нещо и тя усеща, че пръстите му са леденостудени от нервност, докато смъква бикините ѝ.

Наблюдава го с премрежени очи как се съблича. Тялото му е със силен слънчев загар, сякаш е работил на полето. По момчешки слаб е, на рамото има сива татуировка на окото на Уджат.

Сърцето ѝ започва да бие по-силно, когато той промърморва нещо и се качва в леглото. Може би е редно да го възпре, ала същевременно желанието му я ласкае. Помисля си, че няма да му позволи да проникне в нея, а просто ще го остави да я гледа и да мастурбира като момче.

Опитва се да съсредоточи вниманието си върху това, което се случва, да се наслади на мига. Насим диша учестено, внимателно разтваря бедрата ѝ и тя му се отдава.

Влажна е, съвсем хлъзгава, ала същевременно желанието ѝ намалява. Той ляга върху ѝ и Елин усеща как членът му се опира в срамната ѝ кост, топъл и корав. Бавно се изплъзва и събира бедра.

Отваря очи, среща уплашения му поглед, след което отново ги затваря.

Предпазливо, сякаш за да не я събуди, той пак разтваря бедрата ѝ. Тя се усмихва на себе си, оставя го да гледа, усеща го над себе си и изведнъж Насим просто се плъзва вътре в нея.

Тихичко простенва и долавя силните удари на сърцето му, когато ляга отгоре ѝ.

Той е в нея и мигновено започва да пъшка задъхано.

Става ѝ неприятно, би искала да го желае, но Насим прекалено много бърза, тласъците му са енергични, твърде силни. Самотата успява да я настигне и възбудата ѝ изчезва. Просто лежи неподвижно, докато той свършва и излиза от нея.

— Извинявай, извинявай — прошепва Насим и събира нещата си. — Мислех, че искаше…

„И аз си мислех така“ казва си тя наум, но няма сили да отговори. Чува как той бързо се облича и се надява, че просто ще си тръгне. Иска да стане и да се изкъпе, а после да се моли на Бог Вики да е жива, докато заспи.