Свидетел на огъня

117

Вики Бенет диша учестено през полуотворената си уста и е втренчила в него тъмните си очи. Изтерзаното ѝ лице е оцапано с ивици кръв и мръсотия.

— Ако си полицай, трябва да спреш Тобиас — казва тя дрезгаво.

— Току-що говорих с него — обяснява Юна. — Щеше да продава някакви електронни четци, които…

— Този мръсник! — изпъхтява тя.

— Вики, разбираш, че трябва да те заведа в полицейския участък.

— Добре, по дяволите, хайде, води ме, не ми пука…

— Но първо… първо трябва да ми кажеш къде е момченцето.

— Тобиас го взе, а аз му повярвах — казва Вики и извръща лице.

Тялото ѝ се разтреперва.

— Аз му повярвах отново, аз…

— Какво се опитваш да кажеш?

— Ти и без това няма да слушаш — отвръща тя и поглежда Юна с влажни очи.

— Сега те слушам.

— Тобиас обеща да заведе Данте при майка му.

— Не е изпълнил обещанието си — казва Юна.

— Знам, а аз му повярвах… Толкова съм тъпа, аз…

Гласът ѝ секва и в тъмните ѝ очи проблясват искрици паника.

— Не схващаш ли? Той смята да продаде момчето, да го продаде смята.

— Какво искаш да кажеш…

— Не разбираш ли какво казвам? Пуснал си го да си отиде — изкрещява тя.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще го продаде?

— Няма време! Тоби, той е… Той ще продаде Данте на хора, които ще го препродадат, после никога няма да можете да го намерите.

Бързо преминават през склада за велосипеди и се изкачват по стръмната стълба. Юна държи с ръка хилавата мишница на Вики, докато изважда телефона си и се обажда в Областната свързочна централа.

— Изпратете кола на „Волмар Юкскулсгатан“ девет, за да прибере лице, заподозряно в убийство — бързо казва. — И имам нужда от помощ да проследя един човек, заподозрян в отвличане.

Минават през входната врата, слизат по стъпалата и излизат на обляния в ярка слънчева светлина тротоар. Юна посочва към колата си и обяснява на дежурния:

— Заподозреният в отвличане се казва Тобиас Лундхаген и… Почакайте — прекъсва Юна, като се обръща към Вики: — Каква кола кара?

— Голяма черна кола. — Тя посочва височината с ръка. — Ще я позная, ако я видя.

— Каква марка е?

— Нямам представа.

— Как изглежда? Джип ли е, минибус, камионетка?

— Не знам.

— Не знаеш дали е…

— Мамка му — извинявай! — изкрещява Вики.

Юна прекъсва разговора, хваща я за раменете и я поглежда в очите.

— На кого ще го продаде Данте? — пита той.

— Не знам, господи, не знам…

— Но откъде знаеш, че ще го продаде? Казал ли го е? Чула ли си го да го казва? — пита Юна и среща изпълнения ѝ с тревога поглед.

— Аз го познавам… аз…

— Какво има?

Гласчето ѝ е тънко и секва от напрежение, когато отговаря:

— При кланиците, да отидем при кланиците.

— Седни в колата! — нарежда Юна кратко.

Изминават на бегом последните метри до автомобила. Юна ѝ извиква да побърза, тя сяда с ръце зад гърба, той бързо заобикаля колата, пали и дава газ. Изпод гумите се разхвърчават камъчета. Вики се килва настрана, когато Юна рязко завива по „Тимермансгатан“.

С гъвкаво движение Вики промушва закопчаните си с белезници ръце под дупето и си вдига краката, така че да са пред нея.

— Сложи си колана — казва Юна.

Вдигат скоростта до деветдесет километра в час, набиват спирачки, плъзгат се известно време със свистящи гуми и завиват по „Хурнсгатан“.

По средата на пешеходната пътека се спира една жена, загледана в телефона си.

— Идиотка! — изкрещява Вики.

Юна подминава жената от неправилната страна на пешеходния остров, пред него се изпречва автобус, но той успява да се върне в правилното платно, минава през площад „Марияторет“ и увеличава още скоростта. При църквата един клошар рови в кошче за боклук, след което слиза на улицата, преметнал издутата си торба през рамо.

Вики си поема дъх и се свива. Юна е принуден рязко да извие волана и попада в лентата за велосипедисти. Автомобил в насрещното движение натиска продължително клаксон. Юна увеличава скоростта, след като подминава дългата стена срещу църквата, пренебрегва светофара, завива вдясно и кара с пълна газ през тунела „Сьодертунелн“.

Светлините от профучаващите лампи по стените на тунела пулсират монотонно във вътрешността на колата. Лицето на Вики е неподвижно, почти вкаменено. Устните ѝ са напукани, кожата ѝ е покрита със слой от засъхнала глина.

— Защо при кланиците? — пита Юна.

— Там Тобиас продаде мен — отговаря тя.