Свидетел на огъня

142

Камбаните на църквата „Густав Васа“ бият, когато Юна се среща с Флура пред антикварния магазин „Карлен“ на „Упландсгатан“. Видът ѝ е окаян, уморена е, бузите ѝ са хлътнали. Голяма, поизбледняла синина се откроява на едната ѝ буза. Погледът ѝ е изнурен и тежък. На една по-тясна врата до антикварната е поставена табелка, която оповестява, че ще се състои спиритическа вечер.

— Рисунката у теб ли е? — пита Юна.

— Да — отговаря тя и отключва вратата.

Слизат по стълбата до едно приземно помещение. Флура със заучен жест запалва лампите на тавана и влиза в стаята отдясно с малко прозорче към улицата, досами тавана.

— Извинете, че излъгах — казва Флура и започва да рови в чантата си. — Не усетих нищо с ключодържателя, но аз…

— Може ли просто да видя рисунката?

— Аз видях Миранда — уточнява тя и му подава листа. — Не вярвам в призраци, но… тя беше там.

Юна разгъва хартията и поглежда детинската рисунка. Прилича на момиче, легнало по гръб. Захлупило е лицето си с длани, а косите му са разпилени. На рисунката няма нито легло, нито мебели. Споменът му е бил точен. Встрани от главата на момичето се чернее едно сърце. Разположено е точно там, където кръвта на Миранда бе изтекла и се бе просмукала в чаршафите и матрака.

— Защо нарисува сърце над нея?

Той поглежда Флура, която свежда поглед и лицето ѝ почервенява.

— Не знам, даже не си спомням, че съм го направила… Цялата се тресях от страх.

— Виждала ли си отново призрака?

Тя кимва и руменината ѝ става по-наситена.

Юна се опитва да разбере каква е логическата връзка между нещата. Възможно ли е Флура да е отгатнала всичко? Ако камъкът е бил нейна догадка, то трябва да е разбрала, че е улучила.

Не е било трудно да се досети по ответните реакции.

И ако се е оказала права за камъка, то всъщност е близко до ума, че Миранда е била ударена по главата и че в леглото е имало кръв.

„Но тя не е нарисувала кръв, а сърце, казва си Юна. Ала това не се връзва, ако тя се опитва да мами.

Не се връзва.

Трябва да е видяла нещо.

Изглежда, сякаш е видяла Миранда в леглото много размито или за много кратко, а после е направила рисунката по спомен, без да се замисля.“

Пред очите си ясно вижда снимката на Миранда с петното кръв при главата ѝ.

„Седнала е и е нарисувала това, което е видяла. Спомняла си е легналото тяло и дланите, закрили лицето, както и че е имало нещо тъмно при главата на момичето.

Тъмно образувание.

Докато е рисувала, е придала на това образувание сърцевидна форма. Не се е замисляла за някаква взаимовръзка, нито пък за логика.“

Юна знае, че Флура се е намирала далеч от „Биргитагорден“, когато са били извършени убийствата, и че няма никаква връзка нито със замесените в тях, нито със събитията.

Отново поглежда рисунката и проверява ново хрумване: „Може би Флура е научила нещо от някого, който в действителност е бил там?

Може би свидетел на убийствата ѝ е разказал какво да нарисува.

Дете — свидетел, което е разтълкувало кръвта като сърце.

В такъв случай приказките за призраци са само начин, който Флура използва, за да защити самоличността на свидетеля.“

— Искам да се опиташ да установиш контакт с призрака — настоява Юна.

— Не, не мога…

— Как става обикновено?

— Съжалявам, но не мога да го направя — казва тя сдържано.

— Трябва да попиташ момичето призрак дали е видяло какво се е случило.

— Не искам — прошепва Флура. — Не издържам повече.

— Ще ти се плати — казва той.

— Не искам да ми се плаща, просто искам да чуете какво съм видяла.

— Слушам те — отвръща Юна.

— Всъщност вече не знам, но не смятам, че съм луда.

— Аз също не смятам, че си луда — сериозно отговаря той.

Флура го поглежда и избърсва сълзите от бузите си. После се вторачва пред себе си и преглъща тежко.

— Е, ще опитам — промълвява. — Но всъщност не смятам…

— Направи един опит.

— Почакайте там вътре — казва тя и посочва съседната стаичка. — Миранда, изглежда, идва само когато съм съвсем сама.

— Разбирам — казва Юна, става и излиза.