Свидетел на огъня

145

Цените в ресторанта са твърде високи и Даниел с притеснение разглежда листата за вината. Предлага на Елин тя да избере, но тя само се усмихва и поклаща глава. Той леко се прокашля, пита сервитьора за специалното предложение на заведението, ала още преди да получи отговор, променя намерението си и го моли да препоръча някое червено вино, което върви към храната. Младият мъж поглежда листата и след това посочва три вина от различни ценови категории. Даниел поръчва най-евтиното с думите, че едно „Пино ноар“ от Южна Африка ще е подходящо.

Сервитьорът благодари и отнася листата и менюто. В другия край на ресторанта се храни едно семейство.

— Не беше нужно да ме каниш на ресторант — казва тя.

— Исках да го направя — усмихва се той.

— Страшно си мил — отвръща Елин и отпива глътка вода.

Една сервитьорка сменя приборите и чашите за вино, но Елин продължава разговора, без да се съобразява с присъствието ѝ.

— Правната защитничка на Вики се е отказала от случая — изрича тя тихо. — Но моят семеен адвокат, Йоханес Грюневалд… вече е въведен в случая.

— Всичко ще е наред — успокоява я Даниел.

— Няма да има повече разпити, казват, че е признала — продължава Елин и предпазливо се прокашля. — И сама виждам, че Вики, с нейната история, се вписва. Приемни домове, бягства, институции, склонност към насилие… Всичко сочи към нея. Но аз все още вярвам, че е невинна.

— Знам — казва Даниел.

Тя свежда глава, когато сълзите започват да се търкалят по бузите ѝ. Даниел се изправя, заобикаля масата и я прегръща.

— Извинявай, задето говоря толкова много за Вики — казва Елин и поклаща глава. — Единствено защото каза, че не вярваш, че е била тя. Имам предвид, иначе не бих… но имам усещането, че само ти и аз не вярваме, че тя…

— Елин — сериозно казва Даниел. — Всъщност аз не вярвам на нищо, искам да кажа, тази Вики, която опознах някога, не би могла да извърши подобно нещо.

— Мога ли да ти задам един въпрос… Тула, изглежда, беше видяла Вики и Миранда заедно — разказва Елин.

— През онази нощ ли?

— Не, по-рано…

Елин млъква, Даниел я хваща за раменете и се опитва да я погледне в очите.

— Какво има? — пита той.

— Вики и Миранда са си играели на някаква игра… и закривали лицата си с ръце — говори Елин. — Не съм го казала на полицията, тъй като това само би засилило подозренията им към Вики.

— Но, Елин…

— Не е задължително това да означава нещо — бързо добавя тя. — Ще попитам Вики, когато ми се удаде възможност… Тя сигурно ще може да обясни какво са правили.

— Но ако не може?

Той млъква, когато сервитьорът се приближава с бутилката вино. Елин избърсва лекичко очите си и Даниел сяда на мястото си, слага салфетката на коляното си и дегустира виното с трепереща ръка.

— Хубаво е — казва Даниел и се усмихва прибързано.

Мълчат, докато сервитьорът налива чашите им, благодарят тихо и внимателно се взират един в друг, щом остават насаме.

— Искам отново да стана приемен родител на Вики — казва Елин сериозно.

— Решила ли си го? — пита я Даниел.

— Не смяташ ли, че ще се справя? — усмихва се тя.

— Елин, не става дума за това. Вики е склонна към самоубийство… Нещата са се подобрили, но в поведението ѝ все още има силно изразена склонност към самонараняване.

— Порязва се нарочно ли? Това ли прави?

— По-добре е, но се порязва и взема хапчета… и по моя преценка има нужда от някого до себе си денонощно.

— Така че не би ме препоръчал като приемен родител?

— Тя се нуждае от професионална помощ — загрижено обяснява Даниел. — Искам да кажа, не смятам, че получаваше достатъчна помощ дори в „Биргитагорден“, нямаше пари за това, но…

— От какво се нуждае тя?

— От денонощна медицинска грижа — отговаря Даниел лаконично.

— И терапия?

— Аз имам само един час седмично с ученичките, два с някои, но всъщност това е твърде малко, ако…

Телефонът на Елин иззвънява, тя се извинява, поглежда дисплея, вижда, че обаждането е от Йоханес Грюневалд, и незабавно отговаря.

— Какво се е случило? — пита бързо.

— Проверих случая и е вярно, че прокурорката е решила да поиска разрешение за задържане без повече разпити — отговаря адвокатът. — Ще говоря с Районния съд за кога точно е насрочено повдигането на обвинение, но ще са ни нужни още няколко часа.

— Вики приема ли нашата помощ?

— Говорих с нея и тя се съгласи да ме приеме за свой адвокат.

— Спомена ли моето име?

— Да.

— Тя каза ли нещо?

— Тя е… Дали са ѝ лекарства и…

— Какво точно каза, когато спомена името ми? — упорства Елин.

— Нищо — кратко отговаря Йоханес.

Даниел вижда как внезапна болка прорязва красивото гладко лице на Елин.

— Нека се срещнем в болницата — казва тя по телефона. — Най-добре да поговорим с нея, преди да продължим.

— Така е.

— Кога можеш да бъдеш в „Сьодершюкхюсет“, Йоханес?

— След двайсет минути навярно…

— Ще се видим тогава — казва тя, затваря и среща въпросителния поглед на Даниел.

— Добре… Вики е приела Йоханес за свой адвокат. Сега трябва да отида там.

— Сега ли? Няма ли да хапнеш?

— Изглежда страшно вкусно — отвръща Елин и се изправя. — Но можем да хапнем след това.

— Разбира се — тихо се съгласява Даниел.

— Ще можеш ли да дойдеш с мен в „Сьодершюкхюсет“? — пита го тя.

— Не знам дали ще имам сили за това — отговаря Даниел.

— Нямам предвид да се виждаш с нея — додава тя бързо. — Мислех само за себе си, че бих се чувствала по-спокойна, ако знаех, че ти чакаш отвън.

— Елин, просто… Още не съм се съвзел дотам, че да мога да мисля за Вики… Тези неща отнемат време. Елисабет е мъртва… и макар да не мога да повярвам, че Вики би могла…

— Разбирам — казва Елин. — Може би една среща с нея няма да ти се отрази добре.

— Или пък напротив — произнася той забавено. — Това може би ще ме накара да започна да си спомням, всъщност изобщо не знам как да реагирам.