Свидетел на огъня

69

Водата е сива и пред лицето на гмуркача струят мехурчета. Той се държи здраво с едната ръка и се протяга с другата, опитва се да извие настрани клоните, обсипани с гъсти борови иглички.

Ето че изведнъж то е точно пред лицето му. Ококорено око и оголен ред зъби. Той изпъшква и за малко да се подхлъзне, изненадан от близостта. Оптична илюзия прави всичко под водата да изглежда по-близо. Човек привиква към това, но когато те изненадат, няма как да си бил подготвен. Тялото на лоса лежи точно на решетката, ала шията му е приклещена между огромен клон и счупено весло. Главата му се клатушка, описвайки големи полукръгове в силното течение.

— Намерих лос — казва Хасе и се дръпва назад, далеч от мъртвото животно.

— В такъв случай явно на това реагира кучето — отбелязва Гунарсон.

— Да се качвам ли?

— Потърси още малко — отговаря Юна.

— По-надолу или встрани?

— Какво има там, точно отпред? — пита Юна.

— Прилича на плат — отговаря Хасе.

— Можеш ли да отидеш там?

Хасе усеща млечната киселина, насъбрала се в мускулите на ръцете и краката му. Бавно разглежда всичко, насъбрало се при решетката, опитва се да надзърне зад черните иглолистни дънери, между клоните. Всичко трепери. Мисли си, че ще купи нов „Плейстейшън“ с хонорара от това гмуркане. Ще изненада сина си с подаръка, когато се прибере от лагера.

— Кашон, просто един кашон…

Опитва се да отмести прогизналото велпапе. Кашонът меко се разкъсва на две. Свободната половина бива повлечена от течението и засмукана към решетката.

— Силите ми са на привършване — признава той.

— Какво е онова, дето се белее? — пита Юна.

— Къде?

— Там, където гледаш сега, имаше нещо — казва Юна. — Стори ми се, че видях нещо между листата, там при решетката, малко по-долу.

— Може би найлонов плик — изказва предположение гмуркачът.

— Не — възразява Юна.

— Хайде, качвай се — провиква се Гунарсон. — Намерихме един лос, това е надушил онзи пес.

— Едно куче следотърсач може да реагира с тревога на всеки труп, но не и по този начин — несъгласен е Юна. — Мисля, че то реагира на нещо друго.

Хасе Буман се спуска надолу, отмества листа и тънки заплетени клонки. Мускулите му треперят от усилието. Силното течение го притиска. Трябва да му оказва съпротива с едната ръка. Спасителното му въже се тресе неспирно.

— Нищо не намирам — изпъшква той.

— Преустанови — провиква се Гунарсон.

— Да преустановя ли? — пита Хасе.

— Ако трябва — отговаря Юна.

— Не всички са като теб — изсъсква му Гунарсон.

— Какво да правя? — пита гмуркачът. — Трябва да знам какво да…

— Продължи странично — настоява Юна.

Един клон перва Хасе Буман по врата, но гмуркачът продължава да търси. Изскубва стари тръстики и папури в долния ъгъл на решетката. През цялото време се насъбират нови. Започва да рови по-бързо и внезапно съзира нещо неочаквано. Това е чантичка с ремък за през рамо от бял лъскав плат.

— Чакай! Не я пипай — казва Юна. — Приближи се и я освети.

— Сега виждаш ли?

— Може да е на Вики. Внимателно я сложи в плик.