Свидетел на огъня

27

Ръководителят на транспорта се кара на шофьора Матс Йенсен по телефона. По шията на датчанина плъзва руменина и той се опитва да обясни положението. Пиа Абрахамсон чува раздразнения глас от апарата, как ръководителят крещи ли, крещи за координати и провалена логистика.

— Ама нали — опитва се да вметне Матс Йенсен, — ама нали сме длъжни да помагаме на другите хора…

— Ще ти удържим от заплатата — просъсква началникът. — Така ще ти помогна аз на тебе.

— Добре тогава, много благодаря и аз — казва Матс и затваря.

Пиа седи мълчаливо до шофьора, докато гъстата гора преминава от двете им страни. В купето се чува грохотът на шибащия дъжд. В разделеното на две странично огледало тя вижда лашкащото се насам-натам ремарке на тира и дърветата, които току-що са задминали.

Матс лапва никотинова дъвка и се вторачва в пътя отпред. Боботенето на двигателя и свистенето на тежките гуми по асфалта изпълват кабината.

Пиа поглежда календара, който се клатушка, следвайки движенията на камиона. Знойна жена, прегърнала надуваем лебед в басейн. В долния край на лъскавия лист е написано август 1968-ма.

Пътят се спуска надолу и тежестта на товара от железни пръти нагнетява скоростта на камиона.

Далече в браздата от дървета силна синя светлина примигва в сивия дъжд. Пътното платно е блокирано от полицейски автомобил.

Пиа Абрахамсон усеща как сърцето ѝ забива силно и бързо. Тя се вторачва в полицейската кола и жената с тъмносиня блуза, която размахва ръка. Още преди камионът да е спрял, Пиа отваря вратата. Ревът на двигателя изведнъж става оглушителен и изпод гумите се чува пращене.

Вие ѝ се свят, докато слиза долу, и се втурва към чакащата полицайка.

— Къде е колата? — пита полицайката.

— Какво? Какво казвате?

Пиа се вторачва в другата жена и се опитва да разгадае мокрото ѝ лице, но сериозният поглед само я прави по-нервна и по-уплашена. Струва ѝ се, че краката ѝ ще се подкосят.

— Видяхте ли колата, когато я задминахте? — пояснява полицайката.

— Да сме я задминали ли? — едва промълвява Пиа.

Матс Йенсен отива при тях.

— Не сме видели нищо — казва той на полицайката. — Сигурно твърде късно сте сложили бариерите на пътя.

— Твърде късно ли? Та аз дори дойдох по този път, карах по него…

— Но тогава къде, по дяволите, е колата? — пита той.

Миря Слатнек изтичва обратно до патрулната кола и се свързва с колегата си.

— Ласе? — пита тя задъхано.

— Търсих те — отвръща той. — Не отговаряш…

— Не, бях…

— Добре ли мина всичко? — иска да знае той.

— Къде, по дяволите, е колата? — почти изкрещява тя. — Тирът е тук, но колата я няма.

— Няма други пътища — казва той.

— Трябва да я обявим за национално издирване и да преградим шосе осемдесет и шест от другата страна.

— Веднага ще се погрижа — отвръща Ласе и прекъсва връзката.

Пиа Абрахамсон е при полицейската кола. Дрехите ѝ са подгизнали от влагата. Полицай Миря Слатнек седи на шофьорската седалка.

— Казахте ми, че ще го хванете — припомня ѝ Пиа.

— Да, аз…

— Казахте го и аз ви повярвах.

— Знам, умът ми не го побира — признава Миря. — Няма логика, не е възможно да се кара с двеста по тези пътища, няма шанс колата да е успяла да мине по моста, преди Ласе да е пристигнал.

— Но тя все пак е някъде — сопва се Пиа и сваля пасторската си якичка от ризата.

— Чакайте малко — внезапно казва Миря Слатнек. — Тя се свързва с централния участък. — Тук радиокола триста двайсет и едно — изговаря бързо. — Трябва ни още една бариера, сега, веднага… Преди Аспен… Там има един малък път; ако човек го знае, може да стигне по него от Шевста на север до Мюкелшо… Да, точно така… Кой казахте? Добре, значи ще е там след осем-десет минути.

Миря излиза от колата, вперва поглед в далечината по дългия път, сякаш все още очаква тойотата да се зададе.

— Момчето ми — няма ли го? — пита я Пиа.

— Няма къде другаде да отидат — отговаря Миря, като се опитва да звучи търпелива. — Разбирам, че сте разтревожена, но ще ги хванем — трябва да са отбили някъде и да са спрели, но няма къде да стигнат…

Тя замълчава, избърсва дъжда от челото си, поема си дъх и продължава:

— Ще затворим и последните пътища и ще вземем хеликоптер от спасителната служба…

Пиа разкопчава горното копче на ризата си и се подпира с ръка на капака на полицейския автомобил. Диша тежко като локомотив, опитва се да се успокои, има усещането, че гърдите ѝ ще се пръснат. Съзнава, че навярно би трябвало да предявява искания, но не е в състояние да разсъждава ясно, изпълнена е с отчаяние, страх и объркване.