Свидетел на огъня

120

С оръжие в ръка Юна се прокрадва вътре, приклекнал покрай големите машини. Усеща сладникавата миризма от изплакнатите подови настилки и гумени постелки, като в същия миг се сеща, че така и не даде на свързочната централа конкретен адрес, че вероятно вече са пристигнали при кланиците, но ще мине време, докато открият Вики.

Споменът, колкото внезапен, толкова и безпощаден, проблясва пред очите му. Секундите, в които се решава нашият живот, са в неспирно движение. Времената се сливат. Юна беше на единайсет години, когато директорът на училището го взе от класната стая, изведе го в коридора и му съобщи какво се бе случило, без да може да сдържи сълзите си.

Баща му, патрулиращ полицай, бе загинал при изпълнение на служебния си дълг. Влязъл в един апартамент и го простреляли в гърба. Въпреки че било в разрез с правилата, той влязъл сам в апартамента.

Сега Юна няма време да чака подкрепления.

От тавана с траверси и поточни ленти висят пневматични ножове и устройства за отделяне на черва, покрити с мръсни мембрани.

Придвижва се безшумно напред, гласовете прозвучават по-ясно.

— Не, той трябва първо да се събуди — казва мъж с тежък, хриптящ глас.

— Дай му минутка.

Юна разпознава гласа на Тобиас, с невинния момчешки тембър.

— Какво си мислиш, по дяволите? — пита друг мъжки глас.

— Искам да е спокоен — казва Тобиас меко.

— Той е полумъртъв — отвръща мъжът с хриптящ глас. — Не мога да платя, преди да знам, че е добре.

— Ще останем още две минути — казва трети мъж със сериозен глас.

Юна продължава напред и когато стига края на една редица машини, внезапно съзира момченцето. Детето лежи върху сиво одеяло на пода. Облечено е със смачкана светлосиня блуза, тъмносини панталони и малки маратонки. Отпуснатото му личице е измито, но косата и ръчичките му са мръсни.

До момченцето е застанал огромен мъжага с кожен елек и гигантски щръкнал търбух. Потта се стича по лицето му, той потропва с крака, подръпва бялата брада на бузата си и въздиша с раздразнение.

Юна усеща как нещо го опръсква. Клемата на един маркуч се е разхлабила. Капе вода, която се стича по плочите на пода и в канала.

Дебелакът започва да снове из помещението, гледа си часовника, от върха на носа му капва капка пот. Пуфтейки, той прикляква до момчето.

— Ще направим няколко снимки — казва друг мъж, чийто глас Юна не е чул до този момент.

Юна не знае какво да направи, пресмята, че има четирима мъже, но не може да прецени дали са въоръжени.

Наистина му се иска в този момент да се появят спецчастите.

Лицето на дебелака лъщи, когато събува малките маратонки от краката на Данте.

Последват ги раирани чорапки, които падат на пода. Малките петички тупват на одеялото.

Когато ръчищата на мъжа започват да разкопчават дънките на Данте, Юна не може да издържи повече. Изправя се и излиза от скривалището си.

Без да крие присъствието си, той тръгва покрай плотовете за транжиране с прясно наточени ножове с различна дължина, дебелина и нарези по остриета.

Държи пистолета си насочен към пода.

Сърцето му бие силно от тревога.

Юна знае, че нарушава правилата, но не може да чака повече, просто продължава да върви напред с големи крачки.

— Какво е това, мамка му! — възкликва дебелакът и поглежда нагоре.

Пуска момчето, но остава коленичил.

— Заподозрени сте в съучастничество в отвличане — казва Юна и изритва дебелака в гръдния кош.

От лицето на мъжа пръсват капчици пот, когато полита назад от силния удар. Сгромолясва се сред кофите за чистене, претъркулва се назад през решетката на пода, повлича със себе си кутия с антифони и се приземява в тежката машина за дране.

Юна чува как някой сваля предпазителя на оръжие и почти незабавно усеща натиска на цевта в гърба си, точно между гръбнака и плешката, бърз и точен. Застива, понеже знае, че куршумът ще мине през сърцето му, ако бъде изстрелян в тази секунда.

Отстрани се приближава мъж на около петдесетгодишна възраст с руса опашка и светлокафяво кожено яке. Движи се плавно като телохранител, като е насочил към Юна пушка със срязана цев.

— Застреляй го — провиква се някой.

Дебелакът лежи проснат по гръб и диша запъхтяно. Изтърколва се, опитва се да стане, но се препъва, подпира се с ръка, изправя се на несигурните си крака и изчезва от полезрението на Юна.

— Не можем да останем тук — прошепва Тобиас.

Юна се опитва да види нещо в отразяващата метална повърхност на плота за транжиране и лъскавата стоманена мембрана на висящите устройства за отделяне на черва, но не е възможно да определи колко мъже има зад него.

— Остави оръжието — казва спокоен глас.

Юна оставя Тобиас да му вземе пистолета, мисли си, че колегите му полицаи скоро би трябвало да го открият, че не би било разумно да поема рискове.