Свидетел на огъня

48

Националната полиция е единственото централно оперативно звено в Швеция, което се занимава с разследването на престъпления от тежък характер в страната и в чужбина.

Застанал до ниския прозорец на осмия етаж, шефът на Националната полиция Карлос Елиасон гледа към стръмните склонове на парка „Круноберг“.

Той не знае, че Юна Лина точно в този момент върви по една от алеите през парка след кратко посещение на старото еврейско гробище.

Карлос сяда на писалището си и не вижда как криминалният инспектор с рошавата коса пресича „Полхемсгатан“ и изминава пеш разстоянието до остъкления вход на сградата на полицията.

Юна преминава покрай транспарант за ролята на полицията в един променен свят. Бени Рубин седи приведен пред компютъра и от стаята на Магдалена Ронандер се чува разговор за ново сътрудничество с Европол.

Юна се е върнал до Стокхолм, тъй като е повикан на среща с двамата вътрешни следователи по-късно през деня. Взема пощата от своя поднос за документи, сяда на бюрото си, започва да преглежда писмата и си мисли, че е съгласен с Натан Полок.

Трудно е да свържеш профила на Вики Бенет с двете убийства.

Макар полицията да няма достъп до документацията на всички психиатри, нищо не сочи, че Вики Бенет е опасна. Не е регистрирана в полицейските регистри и тези, които я познават, я възприемат като срамежлива и мила.

Въпреки това всички технически доказателства сочат към нея.

И всичко показва, че тя е отвлякла момченцето.

Може би то вече лежи в някоя канавка с разбита глава.

Но ако все още е живо, няма време за губене.

Може би седи в колата заедно с Вики в някой мрачен гараж, може би точно в този момент тя му крещи и се опитва да обуздае силен вътрешен гняв.

„Търсѝ назад“, бе го посъветвал Натан Полок както обикновено.

Толкова е просто и ясно — миналото е винаги отражение на бъдещето.

През своите петнайсет години на тази земя Вики многократно е успявала да избяга. От бездомната си майка до приемни домове, от места за спешно настаняване, от специализирани домове.

Все някъде трябва да се намира и сега.

Отговорът може би чака при някое от семействата, при които е живяла, може би е скрит в някой разговор с тези, които са били нейни лица за подкрепа, социални работници или временни родители.

Трябва да има хора, на които е разчитала и на които се е доверявала.

Юна тъкмо се кани да отиде при Аня и да я попита дали е успяла да изрови някакви имена и адреси и ето че тя е застанала на вратата. Снажното ѝ тяло е подчертано от тясна черна пола и както обикновено е облечена с пуловер от ангорска вълна. Русата ѝ коса е вдигната в сложна прическа и е с яркочервено червило.

— Преди да отговоря, трябва да кажа, че повече от петнайсет хиляди деца се изпращат в приемни домове всяка година — подема Аня. — Нарекоха го реформа за здравен избор, когато политиците допуснаха частни актьори. Понастоящем почти всички институционални домове се притежават от фондове, които управляват рисков капитал. Точно както едновремешните търгове на деца, тези, които искат да им се плати най-малко, получават настойничеството… Пестят се разходи за персонал и образование, от терапия и стоматологични грижи с цел по-голяма печалба…

— Знам — казва Юна. — Но Вики Бенет…

— Хрумна ми, че може би си заслужава да опитам да се свържа със социалния работник, който е движил последното ѝ настаняване.

— Можеш ли да го направиш? — пита Юна.

Тя се усмихва снизходително и накланя глава:

— Вече го направих, Юна Лина…

— Невероятна си — сериозно казва Юна.

— Бих направила всичко за теб.

— Не го заслужавам — усмихва се Юна.

— Имаш право — съгласява се тя и излиза от стаята.

След като остава на стола си за известно време, той става, излиза в коридора, почуква и отваря вратата на Аня.

— Адресите — казва тя и посочва купчина листа в принтера.

— Благодаря.

— Когато социалният работник чу името ми, каза, че Швеция е имала превъзходна състезателка по бътерфлай със същото име — добавя Аня, като се изчервява.

— Отговори му, че си ти, нали?

— Не, но както и да е, той каза, че Вики Бенет се е появила в гражданския регистър едва на шестгодишна възраст. Майка ѝ Суси била бездомна и, изглежда, я е родила извън системата на здравеопазването. Била настанена в психиатрия и Вики е била изпратена при двама приемни родители тук, в Стокхолм.

Юна държи в ръце топлия лист, вижда дати и разпределения, редове с имена и адреси, от първите приемни родители Як и Елин Франк на „Страндвеген“ 47 чак до дома за малолетни „Юнгбакен“ в Удевала и „Биргитагорден“ в община Сундсвал. На няколко места е отбелязано, че детето е поискало да се върне при първото приемно семейство.

„Детето моли да бъде върнато при семейство Франк, но семейството отказва“, гласи сухият повтарящ се коментар.

Накрая Вики Бенет вече не живее при семейства. Само по институции. Домове за спешно настаняване, домове за временно настаняване, терапевтични домове и домове за малолетни.

Мисли си за кървавия чук под възглавницата и кръвта по перваза на прозореца.

Мрачното, дребничко личице на снимката и русите, оплетени къдрици.

— Можеш ли да провериш дали Як и Елин Франк все още живеят на този адрес?

Веселост озарява кръглото лице на Аня, тя нацупва устни и казва:

— Вземи да прочетеш някой клюкарски вестник, за да понаучиш едно-друго.

— Какво имаш предвид?

— Елин Франк и Як са разведени, но апартаментът остана за нея… Нали парите са си нейни.

— Те някакви знаменитости ли са? — пита Юна.

— Тя се занимава с благотворителност, в значително по-голяма степен от повечето богаташи… С тогавашния си съпруг Як инвестираха много пари в детски селища и спомоществователни фондове.

— Но Вики Бенет е живяла при тях в дома им, нали?

— Явно нещата не са се получили — отговаря Аня.

Юна взема разпечатките, отива до вратата, след което пак се обръща към Аня.

— Как да ти се отблагодаря?

— Записах двама ни на курс — отговаря бързо тя. — Обещай да го посещаваш заедно с мен.

— Какъв е този курс?

— Релаксация… Кама сутра, нещо такова…