Свидетел на огъня

106

Междинната врата е разбита, пада с трясък на чакъла и спецотрядът нахлува във вагона.

Чупят се прозорци, по разрязаните седалки се посипва дъжд от строшени стъкла, които падат на пода.

Мъжът крещи с дрезгав глас.

Газовият флакон се преобръща с дрънчене и докато се търкаля из вагона, от него, свистейки, започва да струи аргон. Всички вътрешни врати във вагона биват разбити с тежки удари.

Юна прескача мухлясали одеяла, кори за яйца и стъпкани вестници. Острата миризма на газ изпълва вагона.

— Залегни! — изревава някой.

Светлината от лампите на две оръжия претърсва вагона секция по секция, между седалките и през мръсен плексиглас.

— Не ме бийте — изкрещява един мъж от другата секция.

— Не мърдайте!

Командирът на отряда е залепил счупения вентил на газовия флакон.

Юна бързо отива в кабината на водача.

Вики Бенет и Данте не се виждат никакви.

Вони на пот и стара храна. Стените и прозорците са издрани и изписани с инициали.

Някой е ял пиле на грил върху мазна хартия на пода, между седалките се търкалят кутии от бира и хартийки от бонбони.

Вестникарската хартия шумоли под краката му.

Светлината отвън изглежда петниста заради счупените прозорци.

Юна продължава към шофьорската кабина, която отваря ключът с името „Денис“.

Спецотрядът вече е разбил вратата и Юна влиза вътре. Тясното помещение е празно. Стените са осеяни с графити и драскотини. Върху панела за управление са сложени спринцовка без игла, оцапано със сажди фолио и празни пластмасови капсули. На малката поличка пред двата педала има кутийка парацетамол и туба с паста за зъби.

Именно тук се е криела понякога майката на Вики и преди много години е оставила ключа от тази кабина на дъщеря си.

Юна продължава да търси и намира ръждясал нож, затъкнат в пружините под седалката, обвивки от бонбони и празна бебешка бутилка, която е съдържала пюре от сливи.

През страничния прозорец вижда как командосите извличат навън мъжа в дънки. Лицето му е дълбоко набраздено. Очите му са уплашени. Изкашля кръв по брадата си и крещи. Ръцете му са закопчани зад гърба с пластмасови белезници. Натискат го да легне по корем на чакъла и опират цевта на автомат към тила му.

Юна се оглежда в тясното помещение. Погледът му обхожда копчета и бутони, микрофона и лоста за управление с лакирана дървена дръжка, но вече не знае къде да търси. Мисли да се върне във вагона със седалки за пътници, ала все пак си налага да остане още малко, да огледа панела за управление и стола на водача.

Защо Вики и майка ѝ са имали ключове оттук?

Тук няма нищо.

Става и разглежда винтовете, с които е прикрепена решетката пред вентила, когато погледът му се плъзва встрани и се заковава на една от думите, надраскани на стената: мамо.

Прави крачка назад и веднага вижда, че почти всичко, което е изписано и изрисувано с цветове по стените, са съобщения между Вики и майка ѝ. Това трябва да е било място, където са могли да се срещат на спокойствие, а когато са си липсвали една на друга, са си оставяли съобщения.