Свидетел на огъня

54

Юна шофира в продължение на три часа, докато стигне на „Скракегатан“ 35 в Бенгтсфорш. Сълзите капеха по хартията, докато жената пишеше адреса в бележника. Наложило се бе да го изтръгне от ръката ѝ и когато се беше опитал да каже нещо повече, тя само бе поклатила глава, след което се бе втурнала в тоалетната и се бе заключила.

Кара бавно покрай редицата еднофамилни къщи от червена тухла до площадка за обръщане с гараж. Номер 35 е последната къща в редицата. Вятърът е преобърнал белите пластмасови градински мебели във високата трева. Пощенската кутия, висяща на черна верига, прелива от реклами от пицарии и супермаркети.

Юна излиза от колата, минава през бурените около портичката и продължава по пътеката от влажни павета до къщата.

Подгизнала изтривалка с текста „ключовете, портфейлът, мобилният телефон“ е постлана пред вратата. От вътрешната страна на дограмите на прозорците са залепени черни чували за боклук. Юна позвънява на вратата. Излайва куче и след малко някой го гледа през шпионката. Превъртат се две ключалки и после вратата се отваря съвсем мъничко, преди веригата да я спре. До него достига вонята на разлято червено вино. Не може да види човека в тъмното антре.

— Може ли да вляза за малко?

— Тя не иска да се срещне с теб — отговаря момче с нисък, дрезгав глас.

Кучето изпуфтява и се чува как брънките на нашийника се опъват с тракане.

— Но аз трябва да говоря с нея.

— Нищо няма да купим — провиква се една жена от друга стая.

— Аз съм от полицията — казва Юна.

От вътрешността на къщата се чуват стъпки.

— Сам ли е? — пита жената.

— Така ми се струва — прошепва момчето.

— Държиш ли Зомби?

— Ще отвориш ли? Мамо? — пита той с тревога в гласа.

Жената отива до вратата.

— Какво искаш?

— Знаете ли нещо за момиче на име Вики Бенет?

Лапите на кучето се хлъзгат по пода. Жената затваря вратата и заключва. Юна я чува да вика нещо на момчето. След малко вратата се разтваря около десетина сантиметра. Жената е махнала веригата. Юна я отваря още и влиза в антрето. Жената е обърната с гръб към него. Облечена е в чорапогащник с телесен цвят и бяла тениска. Русата коса виси под раменете ѝ. Когато Юна затваря вратата след себе си, става тъмно като в рог и той спира. Няма никакви лампи, които да запали.

Тя върви пред него. Слънцето свети право в прозорците, облепени с чували за боклук. Дупчици и драскотини блестят тук-таме като звезди. В кухнята се процежда слаба сива светлина. На масата има кутия вино, а на кафявия балатум отдолу се вижда голяма локва. Когато Юна влиза в тъмната стая с телевизор, жената седи на тапициран с деним диван. Тъмнолилави завеси се спускат до пода и зад тях се виждат найлоновите чували. Въпреки това от вратата на верандата в стаята пада слаб лъч светлина и осветява ръката ѝ. Юна вижда, че ноктите ѝ са поддържани, с червен маникюр.

— Седнете — спокойно го поканва тя.

— Благодаря.

Юна сяда точно срещу нея на голяма табуретка. Когато очите му привикват с мрака, той забелязва, че нещо не е наред с лицето ѝ.

— Какво искате да знаете?

— Били сте при семейство Арнандер-Юансон.

— Да.

— По каква работа?

— Предупредих ги.

— За какво ги предупредихте?

— Томпа! — провиква се жената. — Томпа!

Отваря се врата и се чуват бавни стъпки. Юна не вижда момчето в мрака, но въпреки това усеща присъствието му и долавя силуета му срещу една етажерка за книги. Момчето влиза в тъмната стая с телевизора.

— Запали лампата на тавана.

— Ама, мамо…

— Просто го направи!

Момчето натиска ключа и голямо кълбо от оризова хартия осветява цялата стая. Високото слабо момче е застанало в силната светлина с наведена глава. Юна го наблюдава. Лицето му изглежда сякаш е било наядено от куче за борба, след което е зараснало не както трябва. Долната устна изобщо липсва, вижда се ред зъби, брадичката и дясната буза са издълбани и с цвят на живо месо. Дълбока червена резка минава горе от челото, косо през челото, през веждите. Когато Юна се обръща към жената, забелязва, че нейното лице е обезобразено още повече. Въпреки това тя му се усмихва. Дясното ѝ око липсва, по лицето и шията ѝ се виждат дълбоки прорези, поне десетина са. Другата вежда виси надолу над окото, а устата е разцепена на няколко къса.

— Вики ни се ядоса — казва жената и усмивката изчезва от лицето ѝ.

— Какво се случи?

— Наряза ни с едно счупено шише. Не мислех, че е възможно човек да изпадне в такава сляпа ярост, тя просто не можеше да спре. Припаднах. Когато се свестих, лежах на пода и усещах прорезите от счупено стъкло, ударите, парчетата счупено стъкло в мен. Разбрах, че вече нямам лице.