Свидетел на огъня

153

Докато Йоханес Грюневалд се среща с журналистите в залата за пресконференции на Националната дирекция на полицията, Елин и Вики напускат Стокхолм в „4x4“ джипа на Елин.

Ароматът на луксозна италианска кожа изпълва просторното купе. Лявата ръка на Елин държи волана и кехлибарената светлина от таблото за управление осветява пръстите ѝ.

От колоните като спокойна есенна приказка звучи Соната номер 1 за цигулка от Бах.

Осемте ленти на магистралата пресичат по средата Хагапаркен, където шведската престолонаследничка живее в замъка си, и огромното гробище, където е погребан социалистът Аугуст Палм.

Елин поглежда спокойното лице на Вики и се усмихва на себе си.

За да избегнат досадните медии, те са решили да прекарат времето до съдебното дело в планинската вила на Елин. Къщата с площ от почти четиристотин квадратни метра е кацнала на склона на Тегелфел, точно преди Дювед.

Елин е подсигурила на Вики денонощни грижи. Бела е вече в къщата, Даниел ги следва с колата си, а медицинската сестра ще пристигне утре.

Вики се е изкъпала в болницата и косата ѝ мирише на евтин шампоан. Елин ѝ купи няколко чифта дънки и блузи, бельо, чорапи, маратонки и ветроустойчиво яке. Вики облече чифт черни дънки на „Армани“ и торбеста сива блуза на „Гант“. Останалите дрехи са в пликовете си на задната седалка.

— За какво си мислиш? — пита Елин.

Вики не отговаря. Просто гледа пътя през предното стъкло. Елин лекичко намалява музиката.

— Ще бъдеш напълно оневинена — казва тя. — Знам го, сигурна съм в това.

Предградията изчезват зад тях, пейзажът се заменя от ниви и гори.

Елин предлага на Вики шоколад, но в отговор получава само рязко поклащане на глава.

Днес Вики изглежда по-добре. Лицето ѝ е придобило по-здрав тен, лепенките ги няма, останала е само превръзката около счупения палец.

— Толкова се радвам, че Даниел можа да дойде с нас — казва Елин.

— Той е добър — прошепва Вики.

Даниел шофира собствената си кола и е някъде пред тях. Елин видя жълтото му комби при Нортул, но след това изостана.

— По-добър ли е от терапевтите, при които си ходила преди? — пита тя.

— Да.

Елин намалява музиката още малко.

— Значи искаш той да продължи да работи с теб?

— Ако трябва.

— Мисля, че ще е добре, ако продължиш с терапията за известно време.

— Тогава искам Даниел.

Колкото по̀ на север отиват, толкова повече се усеща есента. Сякаш единият сезон е сменил другия с главоломна бързина. Зелените листа стават жълти и червени. Падат като блестящи езера около дънерите на дърветата и кръжат над пътното платно.

— Трябва да си взема нещата — казва Вики внезапно.

— Кои неща?

— Вещите ми, всичко…

— Мисля, че са преместили онова, което не е било нужно на полицията, в къщата, където са настанени другите момичета — обяснява Елин. — Мога да се погрижа някой да ги вземе…

Тя хвърля поглед към момичето и си казва, че навярно това е важно за него.

— Или можем да минем оттам сега, ако предпочиташ…

Вики кимва.

— Искаш ли? Добре, ще говоря с Даниел — съгласява се Елин. — И бездруго ни е напът.