Свидетел на огъня

124

На късата страна на червено-кафявата постройка има черна метална врата, която е подпряна да стои отворена с навит на руло вестник.

Бяла пластмасова табела съобщава: МЕСО ЗА МАГАЗИНИ НА ЛАРШОН.

Вики отива до нея, спъва се в изтривалката за обувки и отваря вратата. Когато влиза, от наранената ѝ ръка по вестника на земята покапва кръв.

Трябва да намери Данте. Това е единственият ѝ план.

Без да си прави труда да се крие, тя влиза в съблекалня с дървени пейки, поставени пред червени, очукани ламаринени гардеробчета. От плакат, залепен с тиксо на стената, се усмихва Златан Ибрахимович. В нишата на прозореца са поставени няколко пластмасови държача за чаши за кафе и брошура от Съюза на работниците от хранителната промишленост.

През стените се чува вик. Това е мъж, който вика за помощ.

Вики се оглежда в съблекалнята, отваря едно гардеробче, измъква няколко прашни найлонови плика, отваря следващото, продължава напред, поглежда в кошчето за боклук, вижда, че измежду старите торбички с енфие за смучене и хартийки от бонбони има празно шише от безалкохолно.

Мъжът изкрещява отново, по-уморено.

— По дяволите! — прошепва Вики, изважда стъкленото шише и го стисва здраво в дясната си ръка, докато излиза през другата врата, и се озовава в прохладно складово помещение с товарни палети и опаковъчни машини.

Притичва колкото се може по-тихо в посока към голяма гаражна врата. Когато подминава палети с опаковани с найлон кутии, с ъгълчето на окото си долавя движение и се спира.

Търси с поглед и вижда една сянка да се мести зад оранжево-жълт електрокар. Диша тихо и се прокрадва до возилото, подпира се с ръка на него, заобикаля го и забелязва един мъж, приведен над вързоп, поставен върху одеяло.

— Лошо ми е — казва тънко детско гласче.

— Можеш ли да се изправиш, малкият? — пита мъжът.

Вики пристъпя крачка към тях. Мъжът се обръща и тя вижда, че това е Тобиас.

— Вики? Какво правиш тук? — усмихва се изненадано той.

Вики се приближава озадачено.

— Данте? — пита тя предпазливо.

Момчето я поглежда, сякаш не може съвсем да различи лицето ѝ в тъмна стая.

— Вики, заведи го до камиона — казва Тобиас. — Идвам след секунда…

— Но аз съм…

— Просто направи каквото ти казвам и всичко ще е наред — прекъсва я той.

— Добре — отговаря тя беззвучно.

— Не се мотай — бързо тръгвай с детето към колата.

Личицето на момчето е сиво, то пак ляга на одеялото. Натежалите му клепачи се затварят.

— Ще трябва да го носиш — въздъхва Тобиас.

— Да — отговаря Вики, пристъпва напред и разбива стъкленото шише в главата на Тобиас.

Отначало той изглежда просто изненадан, олюлява се и се свлича на едно коляно. Попипва се по главата с недоумение, вижда парченцата стъкло и кръвта по ръцете си.

— Какво, по дяволите, правиш…

Вики го удря с все сила с острите остатъци от шишето, ударът попада отстрани на шията му. Тя завърта бутилката и усеща топлата кръв по пръстите си. Гневът, който я изпълва, е толкова мощен, че я опиянява. Яростта гори като прегрята лудост. Замахва отново и улучва дясната му буза.

— Не биваше да пипаш момчето! — изкрещява тя.

Прицелва се в очите му и удря. Тобиас протяга ръце наслуки и я хваща за яката, дръпва я към себе си и я удря с юмрук в лицето. Вики се олюлява назад, полезрението ѝ се стеснява и пред очите ѝ причернява.

Докато пада, успява да си спомни мъжа, който бе платил на Тобиас. Спомня си как се бе събудила с ужасяваща болка във вагината си и с увредени яйчници.

Дишайки запъхтяно, Вики пада по гръб на пода, но успява да опази главата си. Примигва, зрението ѝ се възвръща, изправя се на крака, олюлява се, но успява да запази равновесие. По устата ѝ се стича кръв. Тобиас е намерил на пода дъска с гвоздеи и се опитва да се изправи.

Лявата ѝ ръка гори от болка от счупения палец, но Вики все още държи остатъците от счупената бутилка в дясната си ръка.

Удря Тобиас през протегнатата напред ръка, собствената ѝ кръв я опръсква по очите, Вики удря на сляпо, улучва го в гърдите и по челото. Остатъкът от бутилката се пуква и я порязва по ръката, но тя продължава да удря, докато Тобиас пада и остава да лежи.