Свидетел на огъня

162

Тромава есенна муха жужи срещу стъклото в малката кухничка. Торкел кимва към документите, сложени на масата пред тях:

— Мъртвото момиче се казваше Юлва, дъщеря на управителя на имението Роне… Когато пристигнах на местопроизшествието, вече я бяха сложили на един чаршаф… Паднала била от камбанарията, така ми казаха…

Старият полицай се обляга назад в стола, така че дървото изскърцва.

— Имало кръв по фриза на кулата, казаха… Те ми посочваха, а аз рисувах, но ми се стори, че имаше нещо гнило.

— Защо прекратихте разследването?

— Нямаше свидетели, не разполагах с нищо. Разпитвах, ала не стигнах доникъде. Не ми позволиха да безпокоя повече големците в Роне. Пуснаха управителя в отпуск и… това беше… Имам една снимка, която направи Яне, работеше за „Работнически вестник“ и го използвахме да фотографира местопрестъпления.

Старият полицай им показва черно-бяла фотография. На чаршаф в тревата лежи малко момиче с разпилени коси. Встрани от главата ѝ има черно петно кръв точно като на леглото на Миранда, на същото място.

Петното има почти сърцевидна форма.

Лицето на момиченцето е меко, бузките по детински закръглени, а устата като на спящ човек.

Флура се вторачва в снимката, докосва с пръсти косата си и лицето ѝ пребледнява като платно.

— Нищо не видях — простенва тя и започва да плаче с отворена уста.

Юна маха снимката и се опитва да успокои Флура, но тя става и взема фотографията от Торкел. Избърсва сълзите от бузите си и вперва поглед в снимката, подпира се с ръка на мивката и не забелязва, че събаря една празна бирена бутилка в сапунената вода.

— Играехме на мижанка — казва тя приглушено.

— На мижанка ли?

— Трябваше да си затворим очите и да ги закрием с ръце.

— Но ти си погледнала, Флура — казва Юна. — Видяла си кой е ударил момиченцето с камък.

— Не, аз си затворих очите… аз…

— Кой я удари?

— Какво видя? — пита Торкел.

— Малката Юлва… изглеждаше толкова доволна, закри си очите с ръце и той я удари…

— Кой? — пита Юна.

— Брат ми — прошепва тя.

— Ти нямаш брат — казва Юна.

Торкел потреперва така, че чашата за кафе се преобръща в чинийката.

— Момчето — промърморва той. — Нима е било момчето?

— Кое момче? — пита Юна.

Лицето на Флура е смъртнобледо, сълзите се стичат по бузите ѝ. Старият полицай откъсва малко домакинска хартия и тежко се изправя от стола си. Юна вижда как тя поклаща глава, но устните ѝ лекичко се помръдват.

— Какво видя? — пита Юна. — Флура?

Торкел се приближава към нея и ѝ подава хартията.

— Ти ли си малката Флура? По-малката сестричка, дето все си мълчеше? — пита той внимателно.