Свидетел на огъня

24

Дъждът силно барабани по предното стъкло, чистачките чевръсто помитат водата и пътното платно сякаш ври пред тях.

Пиа седи в топлото купе високо над земята и тялото ѝ трепери. Невъзможно ѝ е да се успокои. Съзнава, че говори несвързано, но сега чува шофьора да разговаря с централата за спешни случаи. Съветват го да продължи по шосе 86 и после по шосе 330, за да срещне една линейка в Тимро, която ще я откара до болницата в Сундсвал.

— Какво? За какво говорите? — пита Пиа. — Не става дума за мен. Трябва да спрете колата, само това има значение.

Датчанинът учудено я поглежда и тя разбира, че трябва да се съсредоточи и да се изразява ясно. Трябва да се престори на спокойна, макар земята под нея да се е продънила, макар да пропада главоломно надолу.

— Синът ми е отвлечен — обяснява Пиа.

— Казва, че синът ѝ е отвлечен — повтаря шофьорът по телефона.

— Полицията трябва да спре колата — продължава Пиа. — Една тойота… Червена тойота „Аурис“. Не си спомням регистрационния номер, но…

Шофьорът моли оператора на спешни повиквания да почака.

— Но тя е точно пред нас на този път… трябва да я спрете… Синът ми е само на четири години, остана да седи в колата, докато аз…

Датчанинът преповтаря думите ѝ на оператора, казва, че кара тира източно по шосе 86, приблизително на четири мили от Тимро.

— Те трябва да побързат…

Камионът намалява, подминава един огънат светофар, после по една детелина, ремаркето трещи, докато колелата се търкалят по „легналите полицаи“, след това пак дава газ покрай бяла тухлена сграда и продължава по пътя край реката.

Центърът за спешна помощ свързва датския шофьор с полицията, с една патрулираща полицайка в радиокола. Тя се представя като Миря Слатнек и казва, че се намира само на три мили от тях, на шосе 330 в Юпенген.

Пиа Абрахамсон взема телефона, преглъща силно, за да прогони усещането за гадене. Чува как гласът ѝ звучи овладяно, макар да трепери:

— Слушайте сега — започва тя. — Синът ми е отвлечен и колата се движи, чакайте… — Тя се обръща към шофьора: — Къде сме? По кой път караме?

— Шосе осемдесет и шест — отговаря шофьорът.

— Каква преднина имат? — пита полицайката.

— Не знам — казва Пиа. — Навярно пет минути.

— Отминахте ли Индал?

— Индал ли? — повтаря Пиа.

— Остават почти две мили дотам — високо добавя шофьорът.

— Тогава ще ги хванем — казва полицайката. — В кърпа са ни…

Когато Пиа Абрахамсон чува тези думи, от очите ѝ бликват сълзи. Бързо обърсва бузите си и чува как полицайката разговаря със свой колега. На шосе 330 и на моста над реката ще бъдат поставени бариери. Колегата се намира в Нурданшо и обещава да бъде на мястото след по-малко от пет минути.

— Достатъчно е — бързо отговаря полицайката.

Камионът се движи по шосето, което следва виещото се корито на реката през пустошта на провинция Меделпад. Те преследват автомобила с четиригодишния син на Пиа Абрахамсон, без да го виждат, ала знаят, че е някъде отпред. Защото други алтернативи няма. Шосе 86 минава през няколко селища, но няма никакви отбивки, само дърварски пътища без разклонения, право през гората, няколко мили нагоре през блатата към сечищата, но не и по-нататък.

— Не издържам — прошепва Пиа.

Пътят, по който шофират, се разклонява като ловна прашка няколко мили напред. Точно след селцето Индал едното разклонение минава по мост над реката, след което продължава напред на юг, а другото следва реката до морския бряг.

Пиа седи, здраво сключила ръце, и се моли на Бог. Две полицейски коли са препречили двете разклонения. Едната патрулка стои от страната на моста на другия бряг на реката, а втората се намира на осем километра на изток.

Камионът с датския шофьор и пасторката Пиа Абрахамсон тъкмо преминава през Индал. През гъстия дъжд виждат празния мост над високите, леещи се води и как синята лампа на самотна полицейска кола се върти близо до моста от другата страна.