Свидетел на огъня

141

Юна седи сам във вътрешната стая на „Ил Кафе“ и чете копията от папката на Сусан Йост. Провокациите, които тя отправи по време на разпита, бяха голяма грешка.

Не може да повярва, че Вики е отвлякла преднамерено Данте, не се връзва с представата, която си е изградил за нея, но поради някаква причина тя е убила Миранда и Елисабет.

„Защо?“

Юна отваря папката с мисълта, че може би отговорът се съдържа в нея.

„Защо Вики понякога изпада в страшна ярост и е склонна към насилие?

Не може да се дължи само на лекарството.

Тя не го е опитвала, преди да отиде в «Биргитагорден».“

Юна продължава да прелиства документите.

Местопрестъпленията и местата, на които са открити улики, представляват огледала, запечатали отражението на извършителя. Късчета от мотива са отразени в начина, по който е плиснала кръвта по тапетите и по пода, сред преобърнатите мебели, в следите от ботуши и в разположението на телата. Натан Полок навярно би казал, че способността да разтълкуваш местопрестъплението може да се окаже далеч по-важна от събирането на уликите. Защото извършителят винаги отрежда на жертвата и на мястото специфични функции. Жертвата е роля във вътрешната драма на извършителя, а мястото може да се разглежда като сцена със сценография и декор. Много неща може да са случайност, ала винаги присъства онова, което е част от вътрешната драма и може да бъде свързано с мотива.

Юна Лина чете протокола от огледа на местопрестъплението за първи път. Задържа се дълго да гледа документацията, намерените улики и анализа на местопрестъплението.

Полицията е свършила отлична работа, далеч по-задълбочена, отколкото Юна е очаквал.

Сервитьор с плетена вълнена шапка донася поднос с голяма чаша кафе, но Юна е така вглъбен в мислите си, че не го забелязва. В съседното помещение седи млада жена със сребърна обица на долната устна. С усмивка казва на сервитьора, че е видяла Юна да поръчва кафето.

Макар отговорите от Криминално-техническата лаборатория да не присъстват в този доклад, Юна разбира, че резултатите са единодушни: пръстовите отпечатъци са от Вики Бенет. В експертизата на вещото лице е използвана най-високата степен на сигурност, +4.

Нищо в анализа на местопрестъплението не е в противоречие с това, което бе видял на мястото на убийството, макар много от собствените му наблюдения да не присъстват — като това как все по-съсирената кръв се е просмуквала в чаршафите в продължение на поне един час. Докладът не отразява и как следите от пръснала назад кръв променят ъгъла си след първите три удара.

Юна протяга ръка, взема чашата кафе, отпива и отново започва да разглежда фотографиите. Бавно преглежда купчината, като съсредоточено изучава всяка една от снимките. След това избира по две от стаята на Вики Бенет, от изолатора, където е била открита Миранда Ериксдотер, и от пивоварната, където е била намерена Елисабет Грим. Премества чашата с кафе и всичко друго от масата и подрежда снимките върху празния плот. Става прав и се опитва да види всички едновременно. Търси нови, неочаквани схеми.

След малко Юна обръща всички фотографии, с изключение на една. Внимателно наблюдава последната снимка и се опитва мислено да се върне в стаята. Потапя се в усещането и миризмите. На снимката се вижда слабото тяло на Миранда Ериксдотер. Тя лежи на леглото обута в бели памучни гащички, захлупила лице и с двете си длани. От светлината на светкавицата тялото ѝ и чаршафите изглеждат снежнобели. Кръвта от строшената ѝ глава контрастира като тъмна формация на възглавницата.

Внезапно Юна вижда нещо, което не е очаквал.

Прави крачка назад и празната чаша за кафе се изтърколва на пода.

Момичето със сребърната обица на устната се усмихва на съседната маса.

Юна се навежда над фотографията на Миранда. Мисли си за посещението си в дома на Флура Хансен. Подразнил се бе, задето си бе загубил времето с нея. На тръгване тя го бе последвала в антрето, повторила бе, че наистина е видяла Миранда, и бе обяснила, че е нарисувала призрака. Тя му бе показала рисунката, но я бе изпуснала, когато той бутна ръката ѝ. Хартията беззвучно се бе приземила на пода. Погледът на Юна бе попаднал на детинската рисунка, когато я прекрачи, за да излезе през вратата.

Сега, когато наблюдава фотографията на аранжираното тяло на Миранда, той се опитва да си спомни рисунката на Флура Хансен. Изглеждаше, сякаш бе направена на два етапа. Първо бе нарисувано едно човече, а след това бяха оформени и запълнени крайниците. Момичето на рисунката имаше неравни очертания на някои места, докато други части на тялото бяха оставени тънки като клечки. Главата бе прекомерно голяма и непропорционална. Правите устни едва се долавяха, понеже момичето държеше незавършените си ръце на скелет пред лицето. Рисунката отговаряше до голяма степен на това, което бе описано в таблоидите.

Обаче на вестниците не им бе известно, че Миранда бе удряна по главата и че кръвта се бе стекла в леглото при главата ѝ. Никакви снимки от местопрестъплението не бяха станали публично достояние. Пресата бе писала за захлупеното с ръце лице, бе имало догадки, но не знаеха за раните по главата. От самото си начало, та чак до предстоящото съдебно заседание предварителното разследване бе обгърнато от строга секретност.

— Попаднахте на нещо важно, нали? — пита момичето в съседното помещение.

Юна я поглежда в искрящите очи и кимва, после отново насочва поглед към цветната снимка на масата.

Това, което осъзна, докато наблюдаваше фотографията на тялото на Миранда, бе, че Флура бе нарисувала тъмно сърце при главата на момичето точно там, където в действителност се намираха тъмните петна от кръв.

Със същата големина, на същото място.

Сякаш наистина беше видяла Миранда в леглото.

Естествено, би могло да е случайност, но ако наистина си спомня правилно рисунката на Флура, то приликата е поразителна.