Свидетел на огъня

161

Двайсет минути по-късно Юна паркира колата на тесен чакълест път. Двамата с Флура отварят желязна порта, продължават през китна овощна градина и стигат до червена дървена къща с бели ъгли и покрив с плочи от фиброцимент. Есенната зеленина гъмжи от жужащи насекоми. Небето е мръсножълто от насъбрал се дъжд и гръмотевици. Юна позвънява на звънеца и оглушително звънене оглася градината.

Чуват се тътрещи се крака, след което възрастен човек с плетен елек, тиранти и чехли отваря вратата.

— Торкел Екхолм? — пита Юна.

Мъжът се подпира на ролатор и ги поглежда с влажните си старчески очи. Зад голямото, набръчкано дясно ухо се подава слухово апаратче.

— Кой иска да знае? — казва той едва чуто.

— Юна Лина, инспектор от Националната полиция.

Старецът присвива очи, когато Юна му показва документ за самоличност, и не може да сдържи една особена усмивка.

— Националната полиция — прошепва той и с едва забележим жест прави знак на Юна и Флура да влязат. — Заповядайте да изпием по чаша кафе.

Те сядат на кухненската маса, а Торкел, след като е обяснил на Флура, че няма нищо сладко, с което да ги почерпи, отива до печката. Говори много тихо и изглежда почти напълно оглушал.

Стенен часовник тиктака силно и над пейката в кухнята виси ловна пушка с матов блясък. Оръжието е за отстрелване на лосове, един добре смазан „Ремингтън“. Бродираното ковьорче с надпис „Щастието на дома е в доволството“ се е откачило от кукичките и виси с подвити ъгли като опърпана пощенска картичка от една друга Швеция.

Мъжът се почесва по брадичката и поглежда Юна през мрака в кухнята.

Водата кипва и Торкел Екхолм изважда три чаши и кутия разтворимо кафе.

— Когато човек е сам, живее простичко — казва той и свива рамене, докато подава чаената лъжичка на Флура.

— Тук съм, за да ви разпитам за един много стар случай — казва Юна. — Преди трийсет и шест години при църквата в Делсбу е било открито мъртво момиченце.

— Да — отговаря старецът, като избягва да погледне Юна в очите.

— Нещастен случай ли беше? — пита Юна.

— Да — сдържано отговаря Торкел Екхолм.

— Обаче аз не смятам така — додава Юна.

— Радвам се да го чуя — казва старецът.

Устата му започва да трепери и той побутва захарницата с бучки захар към инспектора.

— Спомняте ли си случая? — пита Юна.

Лъжичката звънти, докато старият полицай сипва още кафе на прах в чашата си и го разбърква. Очите му са зачервени, когато отново ги вдига и среща погледа на Юна:

— Ще ми се да можех да го забравя, но някои случаи…

Торкел Екхолм се изправя, отива до един тъмен скрин до стената и отключва най-горното чекмедже. С неравен глас обяснява, че е запазил записките си от случая през всичките тези години.

— Знаех си, че някой ден полицията отново ще ме потърси по този случай — казва едва чуто той.