Свидетел на огъня

13

На север от Сундсвал Юна изоставя крайбрежната линия и завива по шосе 86, което се простира към вътрешността на страната, по протежението на река Индалселвен.

След двучасово шофиране започва да се приближава към уединено разположения дом за младежи.

Намалява скоростта и завива по тесен чакълест път. Слънчевата светлина се провира през високите борове и струи между стволовете.

„Мъртво момиче“, мисли си Юна.

Докато всички са спали, едно момиче е било убито и положено в леглото си. Престъплението е било много жестоко и агресивно според преценката на местната полиция. Нямат заподозрян извършител, твърде късно е да бъдат затворени пътищата, но всички колеги в областта са информирани и комисар Уле Гунарсон води предварителното разследване.

Часът е малко преди десет, когато Юна спира и паркира колата пред външните ограждения на полицията. В дола жужи от насекоми. Тук в гората се е ширнала голяма поляна. Влажни дървета блестят в слънчевата светлина по склона надолу към Химелшон. На метална табела до края на пътя има надпис: „Биргитагорден“, Специален дом за младежи.

Юна се насочва към група червени постройки, които като в старовремско стопанство са скупчени около застлан с чакъл двор. Една линейка, три полицейски автомобила, бял мерцедес и три други коли стоят пред сградите.

Едно куче лае неспирно. Нашийникът му е прикачен на въже, вързано между две дървета.

Застаряващ мъж с мустак на морж, бирено коремче и омачкан ленен костюм е застанал пред главната сграда. Забелязал е Юна, но не го поздравява по никакъв начин. Вместо това си донавива цигарата и облизва хартийката. Юна прекрачва едно ново ограждение и мъжът тиква цигарата зад ухото си.

— Аз съм наблюдателят на Националната полиция — казва Юна.

— Гунарсон — отвръща мъжът. — Инспектор.

— Изпратиха ме да наблюдавам работата.

— Да, стига да не ни се пречкаш — казва мъжът и го фиксира с леден поглед.

Юна поглежда голямата сграда. Техниците вече са там. Светлина на прожектори изпълва стаите и прави всички прозорци да светят неестествено силно.

Полицай с пребледняло лице излиза през вратата. Закрил е устата си с ръка, слиза, залитайки, по стълбите, подпира се на стената, навежда се и повръща в копривата, около варела за дъждовна вода.

— И ти ще направиш същото, след като влезеш вътре — казва Гунарсон на Юна, като се подсмихва.

— Какво ни е известно засега?

— Не ни е известно нищо… Сигналът е подаден през нощта, обадил се е терапевтът на „Биргитагорден“… Даниел Грим му е името. Било е четири часът. Бил си у тях, в къщата си на „Брюксгатан“ в Сундсвал, и току-що му се били обадили от дома… Не знаел кой знае какво, когато позвънил на номера за спешни случаи, само че момичетата крещели и споменавали за много кръв.

— Та значи самите момичета са се обадили? — пита Юна.

— Да.

— Но не в централата за спешни случаи, а на терапевта в Сундсвал — уточнява Юна.

— Точно така.

— Сигурно тук през нощта е трябвало да има дежурен персонал?

— Не.

— А не е ли било редно да има?

— Предполага се, че да — отговаря Гунарсон с уморен глас.

— Кое от момичетата е позвънило на терапевта? — пита Юна.

— Едно от по-големите момичета — отговаря Гунарсон и поглежда в бележника си. — Казва се Каролин Форшгрен… Но доколкото разбрах, не Каролин е открила тялото, ами… Ужасна каша е, няколко от момичетата са погледнали в стаята. Гледката е дяволски неприятна, бих казал. Заведохме едно от момичетата в лазарета. Беше изпаднало в истерия и парамедиците сметнаха, че така ще е най-добре.

— Кои са пристигнали първи на място? — пита Юна.

— Двама колеги… Ролф Викнер и Соня Раск — отговаря Гунарсон. — Пък и аз бях тук… да кажем, в шест без петнайсет и тогава се обадих на прокурорката… Тогава тя взела, та намокрила гащите и се е свързала с вашите хора в Стокхолм… И сега ни дишате във врата.

Той се усмихва без грам приветливост на Юна.

— Имате ли заподозрян? — пита Юна.

Гунарсон си поема дъх и отговаря с поучителен тон:

— Моят дългогодишен опит ми подсказва, че трябва да оставим разследването да следва естествения си ход… Трябва да извикаме тук хора, да започнем да разпитваме свидетели, да намерим улики…

— Може ли да вляза и да огледам? — пита Юна, като гледа вратата.

— Не бих го препоръчал… скоро ще имаме снимки.

— Трябва да видя момичето, преди да бъде преместено — настоява Юна.

— Става дума за удар с тъп предмет, много жесток, много агресивен — обяснява Гунарсон. — Нападателят е висок. След смъртта си жертвата е била положена в леглото си. Никой не е забелязал нищо, докато едно от момичета не е трябвало да отиде до тоалетната и е стъпило право в кръвта, която била изтекла под вратата.

— Била ли е топла?

— Виж… не е хич лесно да се оправиш с момичетата — обяснява Гунарсон. — Те са уплашени и ужасно разгневени през цялото време, приемат на нож всичко, което им кажем, не слушат, крещят срещу нас и… По-рано се опитаха да минат през лентите, за да си вземат разни вещи от стаите, айподи, балсам за устни, якета, и когато щяхме да ги местим в малката сграда, две от тях избягаха в гората.

— Избягаха ли?

— А, тъкмо ги настигнахме, обаче… трябва само да ги накараме да се върнат доброволно, лежат на земята и настояват Рофе да ги донесе на конче.